Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Усещаше, че при падането е скъсал панталона си, и от коляното му течеше кръв. Чуваше песен на Литъл Ричард от отворените прозорци на апартаментите над него. Пред часовника на витрината на погребалното бюро отсреща сякаш имаше синя мъгла. Но нищо от това не изглеждаше истинско. В един момент гадната Гансет Стрийт му заприлича на лошо боядисан заден двор. Извън улицата Цареше непрогледен мрак.

Двигателят на десотото работеше. „Ръмжат. Тези коли не са истински — беше казал Хуан. — Те са нещо друго.“

Това си беше самата истина.

— Тед… — Този път го изрече малко по-силно и… Тед го чу. Обърна се към Боби и очите му се разшириха. В този миг десотото спря до бордюра. Фаровете осветиха Тед и сянката му се издължи, също както сенките на Боби и на близначките, когато се включи лампата на паркинга пред магазина на Спайсър.

Тед отстъпи от десотото и вдигна ръка, за да закрие очите си от ярката светлина. По улицата се появиха още светлини. Беше един кадилак с брони, изкривени като усмивки, който пулсираше като дишащ бял дроб. Качи се на тротоара точно зад Боби и спря на не повече от трийсет сантиметра от гърба му. Той чу бавен съскащ звук. Моторът на кадилака дишаше.

Вратите и на трите коли се отвориха. От тях слизаха мъже, които само на пръв поглед приличаха на мъже. Боби преброи шест, после осем и после престана да ги брои. Всичките бяха облечени в дълги палта с цвят на горчица — това беше цвят на прах — и от едната страна на гърдите им се виждаше червеното око, което Боби беше видял в съня си. Той предположи, че червените очи бяха някакви значки. Съществата ги носеха, защото бяха… Какво? Полицаи? Не. Може би наемници като във филмите? Това беше по-точно определение. Доброволци? Това беше още по-близо, но и то не беше точно. Те бяха…

„Те са регулатори. Както във филма, който двамата със Съли гледахме в киното в Харуич миналата година. Онзи с Джон Пейн и Карън Стийл.“

Това беше. Да, разбира се. Оказа се, че регулаторите във филма са банда лоши момчета, но в началото всички си мислеха, че са чудовища или духове, или нещо подобно. Тези тук обаче наистина бяха чудовища.

Един от тях сграбчи Боби под мишницата. Той извика. Допирът на този мъж беше най-ужасното нещо, което беше изпитвал през живота си. Усещането, когато майка му го запрати към стената, беше нищо в сравнение с това сега. Имаше чувството, че го докосва шише, пълно с топла вода, на което са му поникнали ръце, а пръстите сякаш се отпускаха и се стягаха. Първо имаше чувството, че са пръсти, които след това се превръщаха в нокти, после отново в пръсти, след това пак в нокти… Неописуемите ръце се впиваха в тялото му. „Това е копието на Джак — помисли си той полудял от страх. — Това, което беше подострено в двата края.“

Бяха отвели Боби при Тед, който беше обграден от всички страни. Момчето накуцваше. Беше твърде слабо дори да ходи. Нима си мислеше, че ще може да предупреди Тед? Представяше си как двамата с Тед ще избягат по Нарагансет Авеню и може би щяха да си подскачат, както понякога правеше Каръл. Това изглеждаше направо смешно, нали?

Незнайно защо, но Тед не изглеждаше уплашен. Стоеше, обграден от отрепките, и единственото чувство, което изразяваше лицето му, беше загриженост за Боби. Нещото, което стискаше момчето — за момент с ръка, за момент с гумени пръсти, за момент с огромни остри нокти — изведнъж го пусна. Боби се спъна и залитна. Един от другите извика силно и го бутна към средата на кръга. Той политна напред и Тед го хвана.

Изпълнен с неописуем ужас, Боби се притисна към Тед. Усещаше успокояващите го аромати на цигарите му и на сапуна му за бръснене, но те не бяха достатъчно силни, за да надделеят над миризмата, която идваше от отрепките — беше миризма на изгнило месо — и другата, която идваше от техните коли — нещо като изгоряло уиски.

Момчето погледна към приятеля си.

— Майка ми го направи — рече. — Майка ми им е казала.

— Грешката не е нейна, каквото и да си мислиш — отвърна Тед. — Просто се задържах тук прекалено дълго.

— Хубава ваканция ли изкара, Тед? — попита един от мъжете. В гласа му имаше нещо като жужене, все едно гласните му струни бяха направени от буболечки — може би щурци. Това може би беше онзи, който беше говорил с Боби по телефона. Онзи, който му беше казал, че Тед е тяхното куче, но всъщност гласовете на всички звучаха по един и същи начин. „Ако не искаш и ти да станеш наше куче, стой настрана“ — беше казал онзи по телефона, но въпреки това Боби беше дошъл тук и сега… сега…