Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Боец, ха!

— Всъщност той и приятелите му вече са стигнали до края на Крайния свят — рече Тед и сега неговият глас звучеше замислено. — Ако ви дам това, което ви трябва, а не ви карам да го взимате със сила, ще мога да ускоря нещата с поне петдесет години или дори повече. Както каза, аз съм Разрушител. Създаден съм за това. Няма много като нас. На вас ви трябват всички, а аз ви трябвам повече от всичко, защото съм най-добрият.

— Не се ласкай толкова… и не си мисли, че си от такова голямо значение за Краля.

— Не съм ли? Съмнявам се. Докато не бъдат разрушени Лъчите, Кулата ще продължи да стои… Знам, че не е необходимо да ви го напомням. Смятате ли, че едно хлапе си струва риска?

Боби нямаше представа за какво говори Тед, а и не го интересуваше. Знаеше само, че в момента пред залата за билярд в Бриджпорт решаваха съдбата му. Чуваше шумоленето на палтата на подлеците. Можеше да ги помирише. Сега, когато Тед отново го беше докоснал, ги чувстваше съвсем ясно. Онзи ужасен сърбеж в очите му пак се беше появил. По някакъв странен начин сърбенето беше в синхрон с жуженето в главата му. Черните черти отново се появиха пред очите му, но този път той знаеше какво означават. В книгата на Клифърд Саймък „Пръстен около слънцето“ това беше начинът, по който преминаваха в другите светове. Тръгваха по изкачващата се спирала. В действителност Боби си мислеше, че линиите правеха това. Черните линии. Те бяха живи… И бяха гладни.

— Нека момчето да реши — каза най-накрая водачът им. Живите му пръсти като клон погалиха отново врата на Боби. — Той те обича прекалено много, Теди. Ти си неговият te-ka. Така е, нали? Това значи приятел по съдба, Боби-О. Не е ли това за теб този стар миризлив Теди, а? Твой приятел по съдба?

Боби не отговаряше и се притискаше към Тед. Сега съжаляваше, че е дошъл тук — щеше да си остане у дома под завивките, ако знаеше истината за отрепките, обаче Тед беше неговият te-ka. Той не разбираше от такива неща като съдбата. Все пак беше само едно хлапе, но Тед беше негов приятел. „Хора като нас — тъжно си помисли Боби. — Хора като нас.“

— Е, как се чувстваш сега, след като ни видя? — попита главният. — Искаш ли да дойдеш с нас, за да бъдеш близо До стария добър Тед? Може би ще ти бъде интересно да го видиш през странния уикенд? Да си поприказвате за литература с твоя стар te-ka? Да се научиш да ядеш това, което ядем и пием ние? — Ужасните пръсти отново го галеха. Жуженето в главата на Боби се усили. Черните ивици станаха по-дебели и сега приличаха на пръсти. — Ядем храната си гореща, Боби — прошепна отрепката. — Пием горещи напитки. Горещи и… сладки. Горещи и… сладки.

— Стига — намеси се Тед.

— Или искаш да останеш с майка си? — продължи странният глас, като не обръщаше внимание на Тед. — Разбира се, че не. Не и момче с твоите принципи. Не и момче, което е открило радостта от приятелството и литературата. Разбира се, че ще последваш този хитър стар ка-mai, нали? Дали ще го направиш? Решавай, Боби. Решавай сега и не забравяй, че каквото решиш, това ще стане. Сега и завинаги.

Той имаше неясни спомени за обърнати карти под белите пръсти на господин Макуоун: „Сега са тук, сега са по-бавни, сега спират, хайде сега познай.“

„Аз се провалих — помисли си. — Не издържах изпитанието.“

— Пуснете ме, господине — каза тъжно Боби. — Моля, не ме взимайте с вас.

— Дори и това да означава, че твоят te-ka ще се лиши от компанията ти завинаги? — Мъжът се смееше, но Боби съвсем ясно усещаше, че знае всичко, и потрепери. Чувстваше облекчение, защото разбираше, че може би ще го пуснат, но същевременно знаеше какво прави — пълзеше, снишаваше се и умираше от страх. Любимите му герои от книгите и филмите никога не го правеха. Но героите от книгите и филмите никога не се бяха сблъсквали с отрепките в жълти палта или с черните линии. И това, което Боби беше видял тук, пред „Ъгловият джоб“, съвсем не беше най-лошото. Какво щеше да стане, ако видеше и останалото? Какво щеше да стане, ако черните ивици го отведяха в другия свят, където беше видял отрепките в жълтите палта такива, каквито бяха в действителност? Какво щеше да стане, ако видеше истинските им форми под тези, в които бяха сега?

— Да — отвърна той и заплака.

— Да какво?

— Дори и ако си тръгне без мен.

— А. И дори ако това означава да се върнеш при майка си?

— Да.

— Може би сега разбираш малко по-добре кучката, която ти е майка, така ли?

— Да — рече Боби за трети път. Сега вече направо стенеше. — Предполагам, че я познавам по-добре.