Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Бащата на Боби Гарфийлд бе от онези хора, чиято коса започва да окапва още когато са двайсетгодишни, а навършат ли четирийсет и пет, напълно оплешивяват. Но на Рендъл Гарфийлд това му беше спестено, тъй като се спомина от инфаркт на трийсет и шест. Беше агент по недвижими имоти и смъртта го застигна на кухненския под в чужда къща. В мига, когато издъхна, евентуалният купувач се опитваше да повика линейка от изключения телефон в дневната. По онова време Боби беше на три години. Смътно си спомняше някакъв мъж, който го гъделичкаше, а после го целуваше по бузките и по челото. Беше почти сигурен, че именно този човек е бил баща му. „ЛИПСВАШ НИ. ОТ ОПЕЧАЛЕНИТЕ“, пишеше на надгробния му камък, само че майка му не изглеждаше чак толкова опечалена, а що се отнася до самия Боби… ами, как да ти липсва човек, когото едва си спомняш?

Осем години след смъртта на баща си Боби се влюби до полуда във велосипеда марка „Шуин“, изложен на витрината на „Уестърн Ауто“. Намекна на майка си за велосипеда по всички възможни начини, за които се сещаше, а най-сетне й го показа една вечер, като се прибираха след кино (филмът се наричаше „Мракът на най-горното стъпало“ и Боби не разбра съдържанието му, но все пак му хареса, особено онзи епизод, когато Дороти Макгуайър се тръшна на един стол, излагайки на показ дългите си бедра). Като минаваха покрай магазина, момчето подметна, че колелото на витрината несъмнено ще бъде страхотен подарък за единайсетия рожден ден на някое щастливо хлапе.

— Хич не си и помисляй — отсече майка му. — Не мога да си позволя да ти купя велосипед за рождения ден. Да не мислиш, че баща ти ни е завещал милиони.

И макар че Рендъл го нямаше откакто Труман беше президент, а вече почти изтичаше осмата година от мандата на Айзенхауер, „Да не мислиш, че баща ти ни е завещал милиони“ беше любимата фраза на Лиз Гарфийлд, станеше ли въпрос за разходи, надвишаващи един долар. Обикновено думите й бяха придружени от укорителен поглед, сякаш Рендъл беше избягал, не умрял.

Значи няма да получи велосипед за рождения ден. На път за вкъщи Боби унило размишляваше над този факт, а споменът за удоволствието, което му бе доставил странният, объркан филм, вече почти се беше изпарил. Не понечи да спори с майка си, нито да я убеждава — това би предизвикало контраатака, а в подобни ситуации Лиз Гарфийлд въобще не се церемонеше — вместо това потъна в тъжни размисли за загубата на велосипеда… и на баща си. Понякога почти изпитваше омраза към този човек. В подобни случаи единственото, което му помагаше да прогони коварното чувство, бе неясното, но силно усещане, че майка му иска той да намрази баща си. Като стигнаха градския парк и тръгнаха покрай него — две преки по-нататък щяха да свият наляво по Броуд Стрийт, където живееха — Боби наруши принципите си и попита майка си за Рендъл Гарфийлд.

— Мамо, ама той нищо ли не ни остави? Съвсем нищичко, така ли?

Преди седмица-две бе чел книжка за Нанси Дру, в която наследството на някакво бедно дете било скрито зад стар часовник в изоставена къща. На Боби не му се вярваше баща му да е скрил някъде златни монети или пък редки марки, но ако им беше оставил поне нещичко, можеха да го продадат в някоя заложна къща в Бриджпорт.

Не знаеше точно как стават тия неща, но беше виждал самите магазини — с три златни топки, окачени над входа. Беше убеден, че продавачите с радост ще им помогнат. Разбира се, това бе просто мечта, но Каръл Джърбър от тяхната улица имаше цял комплект кукли, които баща й — офицер във флота — й бе изпратил от чужбина. Значи ако бащите правят подаръци — а те го правят — съвсем логично е да оставят разни неща.