Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Благодаря.

— Знам, че малко е бебешка, но другите бяха още по-зле — обясни Каръл. Малко по-нагоре ги чакаше Съли-Джон и усилено се упражняваше с топчицата на ластик. Сега вече се беше отказал да прекарва топката между краката си. Веднъж беше опитал в двора на училището и си беше разплескал топките. Тогава Съли беше извикал. Каръл и три от нейните приятелки бяха отишли да видят какво се е случило, но всички момчета бяха отговорили, че няма нищо. Съли-Джон беше отговорил същото, въпреки че беше блед и почти се беше разплакал. „Момчетата са загубеняци“ беше казала по този случай Каръл, но Боби не вярваше, че го мисли наистина. Тогава тя не беше целунала Съли, както направи сега с Боби, а целувката й си я биваше. Направо си беше изключителна. Всъщност го беше целунала по-сърдечно, отколкото майка му.

— Не е бебешка картичка — отвърна той.

— Не, но много прилича — рече тя. — Мислех да ти купя картичка за възрастни, но те всичките са лигави.

— Да, знам — каза Боби.

— Когато пораснеш, ще бъдеш ли сантиментален, Боби?

— Надявам се, че не. А ти?

— Не. Аз ще бъда като приятелката на мама Рионда.

— Рионда е доста дебела.

— Да, но е страхотна. Аз ще бъда също толкова страхотна, без да съм дебела.

— В нашата къща се нанася нов наемател. В стаята на третия етаж. Мама казва, че там е наистина много горещо.

— Как изглежда? — засмя се Каръл. — И той ли е сантиментален?

— Стар е — отговори Боби и носле се замисли, — но има интересно лице. Мама не го хареса, защото беше сложил някои от нещата си в пазарски хартиени пликове.

Съли-Джон се присъедини към тях.

— Честит рожден ден, копеленце такова! — каза той и потупа Боби по гърба. „Копеленце“ беше любимата дума на Съли-Джон напоследък, а Каръл постоянно използваше „страхотно“. В момента Боби се чудеше коя е неговата любима дума и си мислеше, че „суперготино“ е напълно подходяща.

— Ако говорите глупости, няма да вървя с вас повече — заяви момичето.

— Добре — отвърна Съли-Джон. Каръл беше пухкава блондинка, която приличаше на Бубси Туин. Джон Съливан беше висок, с черна коса и зелени очи. Нещо като Джо Харди. Боби Гарфийлд вървеше между тях и вече беше забравил разочарованието си. Днес беше рожденият му ден, беше се срещнал с приятелите си и животът беше прекрасен. Той прибра картичката от Каръл в задния си джоб, а картата за библиотеката сложи на дъното на предния, откъдето нямаше опасност да бъде открадната. Каръл започна да подскача. Съли-Джон й каза да не го прави.

— Защо? — попита тя. — Обичам да си подскачам.

— Аз пък обичам да казвам „копеле“, но не го правя, ако ме помолиш, нали? — отвърна Съли-Джон замислено.

Каръл погледна Боби.

— Ако просто подскачаш, без да имаш въже, изглежда много по детски, Каръл — добави извинително той, а после вдигна рамене. — Но ако искаш да го правиш, продължавай. Ние нямаме нищо против, нали Съли?

— Да — отвърна той и продължи да си играе с топчето. Въртеше го отпред, отзад, после пак отпред, хоп, хоп, хоп…

Каръл престана да подскача. Тя вървеше между двамата и си представяше, че е приятелката на Боби Гарфийлд, че той има шофьорска книжка и буик и че отиват на рок-концерт в Бриджпорт. Тя смяташе, че Боби е страхотен. И най-невероятното нещо беше, че самият той не го съзнаваше.

Боби се прибра от училище в три часа. Можеше да се прибере и по-рано, но обикновено след училище минаваше през храсталаците покрай Ашър Авеню, където търсеше изхвърлени бутилки, които след това връщаше. Това беше част от плана му да събере пари и да си купи колело до Деня на благодарността. Беше намерил три бутилки от „Райнголд“ и една от „Нехи“. Не беше много, но все пак осем цента си бяха осем цента.

— Капка по капка вир става — беше друга мисъл, която майка му обичаше да казва.

Боби си изми ръцете (някои от бутилките бяха много мръсни), извади една закуска от хладилника, прегледа няколко списания с комикси за Супермен, после извади още една закуска и накрая седна да слуша кънтримузика. После се обади на Каръл, за да й каже, че ще покажат Боби Дарин, когото смяташе за суперготин, особено когато сплиташе пръстите си, докато пееше „Кралицата на танца“, но Каръл вече знаеше. Тя гледаше същия канал с три или четири от тъпите й приятелки. Кикотенето им се чуваше и по телефона. Звукът напомни на Боби за птичките в магазина за птици. В този момент по телевизията Дик Кларк показваше какво огромно количество мазнина може да попие само една от специалните кърпички „Стри-Декс“.