Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Майка му се обади в четири часа. Каза, че господин Бидърман искал тя да остане на работа до по-късно. Съжаляваше, но вечерята в „Колонията“ по случай рождения му ден се отлагаше. В хладилника имаше телешка яхния, която той можеше да стопли за вечеря, а тя щеше да се прибере към осем и щеше да го целуне за лека нощ. И за Бога, Боби, не забравяй да изключиш газта.

Боби отново седна пред телевизора. Беше разочарован, но не и изненадан. По канала Дик съобщаваше за новите записи. Боби си помисли, че мъжът, който стоеше в средата, се нуждае от доживотен запас от кърпичките „Стри-Декс“.

Той бръкна в предния си джоб и извади оранжевата карта. Настроението му започна отново да се оправя. Можеше да отиде до библиотеката и да влезе с новата си карта — с новата си карта за възрастни. На бюрото в библиотеката щеше да е госпожица Бизибоди и въпреки че истинското й име беше госпожица Харингтън, Боби смяташе, че е много красива. Използваше парфюм, който се носеше из въздуха и който Боби не можеше да забрави. И въпреки че Съли-Джон щеше да бъде на урока си по тромбон, след библиотеката можеше да отиде до тях.

„Също така — помисли си той — мога да занеса тези бутилки до магазина на Спайсър. Все пак искам да си имам колело това лято.“

И изведнъж животът отново беше прекрасен.

Майката на Съли-Джон покани Боби да остане за вечеря, но той каза, че е по-добре да се прибира вкъщи. Предпочиташе печеното, приготвено в гърне, и хрупкавите картофи на фурна в дома на Съли пред това, което го чакаше вкъщи, но знаеше, че първото нещо, което щеше да направи майка му, когато се прибере, е да провери дали яхнията е още в хладилника. Ако все още беше там, тя щеше да попита Боби какво е вечерял. Щеше да зададе този въпрос съвсем спокойно. И ако той й отговореше, че е вечерял у Съли-Джон, тя щеше да го попита какво е ял, дали е имало нещо за десерт и дали е благодарил, преди да си тръгне. После може би щеше да седне до него на дивана, за да погледат телевизия и да хапнат малко сладолед и всичко щеше да е прекрасно, но… това беше невъзможно. Тя със сигурност щеше да му го върне. Може би не веднага. Може би след ден или два или чак след седмица, но щеше да го накара да съжалява. Тя може би наистина трябваше да остане на работа до късно, но да вечеря сам остатъка от вчерашната яхния на рождения си ден беше наказание за това, че беше говорил с новия наемател, въпреки че му беше забранено да го прави. Ако се опиташе да избегне наказанието, то щеше да стане още по-голямо, така както се натрупват парите в спестовните книжки.

Когато Боби се прибра от дома на Съли-Джон, вече беше шест и петнайсет и започваше да се стъмва. Беше взел две нови книги. Едната беше „Случаят с кадифените нокти“ от Пери Мейсън, а другата беше научнофантастичният роман „Пръстен около слънцето“ на Клифърд Саймък. И двете изглеждаха направо суперготини, а и госпожица Харингтън нямаше нищо против. Тя дори го похвали, че е избрал точно тях.

Докато вървеше към къщи, момчето си представи, че двамата с госпожица Харингтън плават на кораб, който обаче потъва. Те са единствените, които успяват да се качат на спасителната лодка, носеща името „Луситаник“. После вълните ги изхвърлят на малък остров с палми, джунгли и вулкан. Лежат на плажа и госпожица Харингтън казва, че й е много студено и иска Боби да я прегърне. Той я прегръща… След това се появяват местните жители, които изглеждат приятелски настроени, но се оказва, че са канибали и обикновено убиват пленниците си в кръг, ограден с черепи. И точно когато двамата с госпожица Харингтън трябва да влязат в кръга на канибалите, вулканът започва да бучи и…

— Здравей, Робърт.

Боби погледна нагоре още по-уплашен от сутринта, когато Каръл беше изскочила зад дървото, за да го целуне по бузата. Беше го поздравил новият наемател. Той седеше на най-горното стъпало на верандата и пушеше цигара. Беше сменил старите си обувки от щавена кожа с чехли от щавена кожа и беше съблякъл поплиненото си сако — вечерите обикновено бяха топли. „Изглежда така, сякаш си е у дома“ — помисли си Боби.

— А, здравейте, господин Бротиган.

— Не исках да те стресна.

— Вие не ме стреснахте…

— Аз пък мисля, че направих точно това. Ти беше на хиляди километри оттук. И можеш да ми казваш Тед, моля.

— Добре — отвърна момчето, но не знаеше дали е редно да го нарича Тед. Да се обръщаш към един възрастен (и то стар възрастен) с малкото му име, не само беше забранено от майка му, но беше и против собствените му принципи.