Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Този път зави в безистена. Навсякъде имаше разхвърляни тенекиени кутии, стари кашони и празни бутилки от бира. На входа видя рекламна табела, която беше двайсет сантиметра по-висока от Боби, и той се скри зад нея. Докато чакаше, нещо топло и космато се допря в глезена му и го накара да извика. Опита се да го ритне и изскочи от прикритието си. Щом погледна надолу, видя котенце, което го гледаше със светещите си зеленикави очи.

— Скапано коте — прошепна Боби и го ритна. То оголи острите си като игли зъби, изсъска и се затича между счупените стъкла и боклуци навътре по алеята. Зад тухлената стена Боби можеше ясно да чуе ритъма от музикалния автомат в „Ъгловият джоб“. Мики и Силвия пееха „Любовта е странна“. Наистина беше странна. Беше една голяма странна глупост.

От скривалището си вече не можеше да вижда часовника на витрината на погребалното бюро отсреща и беше загубил представа за времето, по-точно за това колко малко време беше минало. Зад рекламата улицата кипеше от живот. Хора викаха, понякога ядосано, понякога весело, понякога на английски, понякога на други езици. Чуваха се експлозии — първо Боби ги помисли за изстрели — но после разбра, че пускат фойерверки, и се поуспокои. Покрай него минаваха коли, някои от които бяха боядисани в искрящи цветове. Сякаш някакви мъже се биеха, а около тях се бяха събрали други, които ги насърчаваха. Една жена, която явно беше пияна, извика: „Къде са момчетата?“ Веднъж се чу и сирена на полицейска кола.

Боби не спеше, но сякаш сънуваше буден. Двамата с Тед живееха във ферма, може би във Флорида. Работеха с часове и приятелят му се справяше много добре за стар човек, особено сега, когато беше спрял цигарите и можеше да си поеме дъх. Боби ходеше на училище под друго име — Ралф Съливан — а вечер седяха на верандата, вечеряха сготвеното от Тед и пиеха чай с лед. Когато си лягаха, спяха спокойно, без кошмари. В петък ходеха до магазина и Боби проверяваше таблото за съобщения за изгубени животни и за обратно залепени бележки, но никога не намираше такива. Отрепките вече не можеха да усетят Тед. Той вече не беше куче на някого и двамата бяха в безопасност във фермата си. Не бяха баща и син или дядо и внук, бяха просто приятели.

„Хората като нас — припомни си Боби. Сега се беше подпрял на тухлената стена и главата му клюмаше, докато брадичката му се опираше в гърдите. — Защо няма място за хората като нас?“

Безистенът се освети. Всеки път, когато ставаше това, Боби се криеше зад старите кашони. Този път за малко да не го направи — искаше да затвори очи и да си представи фермата — но се принуди да погледне и това, което видя, беше едно такси, което спря пред „Ъгловият джоб“.

Боби се сепна и се изправи. Заобиколи купчината стари кашони, зад които се спотайваше, и едва не бутна най-горния от тях. Ритна празна консервена кутия и я запрати към стената. После едва не настъпи нещо съскащо и космато — котката. Ритна я и излезе от безистена. Когато зави към „Ъгловият джоб“, стъпи в нещо мазно, подхлъзна се и падна. Погледна към часовника на витрината на погребалното бюро. Беше девет и четирийсет и пет. Таксито беше спряло до бордюра пред „Ъгловият джоб“. Тед Бротиган стоеше под знамето „ЗАПОВЯДАЙТЕ В ХЛАДИНАТА ВЪТРЕ“ и плащаше на шофьора. Наведен към стъклото на шофьора, той приличаше на Борис Карлоф повече от всякога.

От другата страна на улицата пред погребалното бюро беше паркиран голям червен олдсмобил. Боби беше сигурен, че преди не беше там. Сякаш нямаше правилна форма. Всеки път, когато искаше да го погледне, очите му се насълзяваха. Дори мислите му се объркваха.

„Тед! — опита се да извика Боби, но нищо не излезе. — Защо не ги усеща? — запита се. — Как може да не знае?“

Може би беше така, защото отрепките успяваха да го заблудят. Или може би хората в „Ъгловият джоб“ го заблуждаваха. Старият Джий и останалите. Може би отрепките ги бяха превърнали в гъби, попиващи сигналите, които Тед обикновено усещаше.

Улицата беше осветена още по-силно. Когато Тед плати на шофьора и таксито потегли, иззад ъгъла се появи лилавото десото. Таксито трябваше да завие, за да го избегне. Под светлината на уличните лампи десото приличаше на огромно червено петно, декорирано с блестящ посребрен метал. Фаровете му светеха и изведнъж примигнаха, защото това съвсем не бяха фарове, а очи.

„Тед!“ Отново от устата му излезе само шепот и освен това Боби не можа да се изправи на крака. Не знаеше дали иска да се изправи. Обзе го неописуем страх, дезориентация и чувство за обреченост. Когато бяха подминали лилавото десото при „Грилът на Уилям Пен“, се беше почувствал зле, но да попадне в — погледа на светещите му очи беше хиляди пъти по-лошо. Не, милиони пъти по-лошо.