Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Мина под знамето ЗАПОВЯДАЙТЕ В ХЛАДИНАТА ВЪТРЕ. Точно в този момент не се нуждаеше от климатик. Нощта беше топла, но му беше студено.

„Господи, ако ме чуваш помогни ми. Помогни ми да съм смел… и да имам късмет.“

Отвори вратата и влезе.

Миризмата на бира сега беше много по-силна, а залата с електронните игри беше изпълнена с многобройни светлинки и звуци. Там, където Дий беше играл на флипера, сега имаше група младежи, облечени в тениски и с шапки а ла Франк Синатра, които пушеха или пиеха бира.

Мястото, където се намираше бюрото на Лен Файлс, беше най-светло, защото сега бяха включили повечето от лампите. Всеки стол в бара беше зает. Залата с билярдните маси, която в сряда беше съвсем тъмна, беше осветена като операционна. Край всяка маса имаше по няколко мъже, които се навеждаха, за да изиграят хода си в мъглата от синкав цигарен дим. Столовете край стената яха заети. Боби видя стария Джий, който отново си лъскаше обувките и…

— По дяволите, какво правиш тук?

Боби се обърна, стреснат от гласа и ругатнята, която беше излязла от женска уста. Пред него стоеше Алана Файлс. Вратата към стаята зад нея беше затворена. Тази вечер беше облечена в бяла копринена блуза, която откриваше раменете й — красиви рамене, бели като сметана и заоблени като гърдите й — и пъпа й. Беше си сложила най-големите червени панталони, които Боби беше виждал. Вчера Алана беше добра и усмихната… Смееше му се и момчето нямаше нищо против. Тази вечер изглеждаше уплашена до смърт.

— Извинявай… Знам, че не бива да съм тук, но трябваше да намеря приятеля си Тед и си помислих… помислих си… — Гласът му постепенно затихна като балон, на който са изпуснали въздуха.

Нещо не беше наред. Беше същото чувство, както когато сънуваше, че седи на чина си в училище и чете книга или пише нещо, или учи и изведнъж разбира, че е забравил да си обуе панталоните и всички го гледат и му се смеят, и момичетата, и учителката.

Звуците в залата с електронните игри не бяха заглъхнали, а сякаш бяха станали по-бавни и монотонни. Разговорите и смехът от бара изведнъж бяха изчезнали. Почукването на топките по билярдните маси беше престанало. Боби се оглеждаше и отново започна да усеща змиите в корема си.

Почти всички бяха вперили погледи в него. Старият Джий го гледаше с очи, които приличаха на дупки, прогорени в стара хартия. И въпреки че прозорецът в главата на Боби беше замъглен, усещаше, че всички тук сякаш са го очаквали. Съмняваше се, че те го знаят, а дори и да го знаеха нямаше да знаят от къде. Сякаш бяха заспали като онези от Мидуич. Отрепките бяха вътре. Отрепките бяха…

— Бягай, Ранди — прошепна Алана. В страха си го беше нарекла с името на баща му. — Бягай, докато все още можеш.

Старият Джий се беше измъкнал от стола за лъскане на обувки. Сакото му се закачи в едната от дръжките и когато тръгна, то се скъса, но той не му обърна внимание. Очите му приличаха на прогорени дупки повече от всякога.

— Хванете го — изрече със странен глас Старият Джий. — Хванете онова хлапе!

Боби беше видял достатъчно. Тук нямаше да намери помощ. Затича се към вратата и я отвори. Зад себе си усети, че хората се раздвижиха, но много бавно. Твърде бавно.

Боби Гарфийлд бягаше в нощта.

Тичаше по улицата, когато някаква болка го накара да спре. Никой не го следваше и това беше добре, но ако Тед отидеше в „Ъгловият джоб“ да си прибере парите, с него беше свършено, kaput. Сега вече не трябваше да се тревожи само за отрепките. Там бяха Старият Джий и останалите, а Тед не знаеше за тях. Въпросът беше какво може да направи Боби?

Огледа се и забеляза, че около него няма магазини. Беше попаднал в индустриалната част на града и наоколо имаше само складове. Огромните сгради сякаш бяха обърнали лицата си към него. Миришеше на риба, на стърготини и изгнило месо.

Не можеше да направи нищо. Той беше просто едно хлапе, а и нещата бяха излезли извън контрол. Боби го разбираше, но също знаеше, че не може да остави Тед да влезе в „Ъгловият джоб“. В тази ситуация и момчетата Харди нямаше да могат да направят нищо. Той просто не можеше да си тръгне, без да е опитал. И се намираше в това положение заради майка си. Неговата собствена майка.

— Мразя те, мамо — прошепна. Все още му беше студено, но въпреки това от челото му се стичаха капки пот.

Целият беше мокър. — Не ми пука какво са ти направили онези двамата и Дон Бидърман. Ти си кучка и аз те мразя.

Боби се обърна и тръгна по обратния път, откъдето беше дошъл, като се опитваше да се крие в сенките. Два пъти чу как към него се приближават хора и се скри в тъмните входове, докато отминаваха. Да се скрие беше лесно. Досега никога не се беше чувствал толкова малък.