Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Тези коли не са истински — рече Хуан, като погледна дали Дий се смее. Той беше съвсем сериозен. Само му кимна да продължи. — Те са нещо друго.

— Мисля, че са живи — рече Боби. Очите на Хуан блеснаха.

— Да! Като живи са! А онези мъже…

— Как изглеждаха? Виждал съм само една от колите им, но не и тях самите.

Хуан се опита да обясни на английски, но не можа и заговори на испански. Дий превеждаше, но всичко беше много неразбираемо. После започна да говори с Хуан, като не обръщаше внимание на Боби. Другите момчета, защото си бяха момчета, се приближиха и всеки един започна да казва своето мнение по въпроса. Боби не разбираше нищо, но си помисли, че се страхуват. Всичките… Бяха яки момчета, — тук долу човек трябваше да е як, за да изкара деня до вечерта — но подлеците ги бяха уплашили. Накрая Боби видя един последен образ: висока изправена фигура в дълго палто с цвят на горчица от онези, които мъжете обличаха по филми като „Великолепната седморка“ или „Стрелбата пред Корал“.

— Видях няколко от тези мъже в бръснарницата с подковата — каза едното от момчетата, което според Боби се казваше Филио. — Това правят те. Обикалят и задават въпроси. Винаги си оставят колата запалена до бордюра. Ще си кажеш, че са луди да го правят особено тук долу, но кой ще вземе да открадне една от техните коли?

Никой, Боби го знаеше. Ако се опиташе, лостът за скоростите може би щеше да се превърне в змия и да те ухапе. Седалката можеше да се превърне в подвижни пясъци и да те погълне.

— Винаги се движат заедно — продължаваше да говори Филио — и винаги са облечени с тези жълти палта, дори навън да е адска жега и да можеш да си опържиш яйце на скапания тротоар. На краката си имат бели искрящи обувки. Знаете как винаги забелязвам какви са обувките на хората, но тези не ми харесаха… Не мисля, че… Не мисля… — Млъкна, овладя се и каза нещо на испански на Дий.

Боби попита какво казва.

— Казва, че обувките им не са докосвали земята — отвърна Хуан. Очите му се бяха разширили. Никой от тях не се държеше така все едно не вярва или се подиграва на думите на другите. — Казва, че когато са се връщали към червения си крайслер, скапаните им обувки не са докосвали земята. — Хуан се изплю между показалеца и средния си пръст и после се прекръсти.

За момент всички мълчаха и носле Дий се наведе тъжно над Боби.

— Тези ли търсят твоя приятел?

— Да — отвърна той. — Трябва да го предупредя.

Мина му през ума, че Дий ще се съгласи да го придружи до „Ъгловият джоб“ и после към тях ще се присъединят и останалите „Диаблос“. Щяха да ходят по улицата и да щракат с пръсти, както Джетс от „Уестсайдска история“. Те щяха да са му приятели, момчетата от бандата, които имаха добри сърца.

Разбира се, нищо подобно не се случи. Мосо се върна там, където Боби се беше сблъскал с него. Другите го последваха. Само Хуан се спря и се обърна.

— Ако се сблъскаш с тези caballeros, ще станеш един мъртъв putino, tio mio. — При Боби остана само Дий.

— Той е прав — рече. — Трябва да се върнеш в твоя свят, приятелю. Остави твоя amigo сам да се оправя.

— Не мога — отвърна Боби. — Ти би ли го направил?

— Ако ставаше дума за нормални хора, може би, но тези не са като нас. Ти не чу ли какво ти казахме?

— Да — отговори Боби. — Но…

— Ти си луд, малко момче. Росо loco.

— Може би си прав. — Чувстваше се луд. Росо loco и отгоре. „Луд за връзване“ би казала майка му.

Дий си тръгна и Боби усети болка в сърцето си. Момчето стигна до ъгъла — приятелите му го чакаха от другата страна на улицата — после се върна, направи пистолет с ръката си и го насочи към главата му. Боби се усмихна и направи същото.

— Vaya con Dios, mi amigo loco — рече Дий, после се обърна, пресече улицата, вдигна яката на якето си и отиде при приятелите си.

Боби тръгна в обратната посока, като избягваше осветените места и се опитваше да се скрие в сенките.

Срещу „Ъгловият джоб“ имаше погребално бюро — със зелени букви беше написано: ПОГРЕБАЛНО БЮРО „ДЕСПЕНГИ“. На витрината имаше голям часовник, осветен с неонова светлина. Под часовника беше написано: ВРЕМЕТО И ПРИЛИВЪТ НЕ ЧАКАТ НИКОГО. Часовникът показваше осем и двайсет. Все още имаше време, много време. Освен това край бара забеляза малък безистен, където можеше да се скрие и да чака, което беше най-доброто решение, но Боби знаеше, че няма да издържи да стои там. И освен това, ако беше умен, нямаше да идва дотук. Той не беше мъдър старец, а уплашено дете, което се нуждаеше от помощ. Предполагаше, че в „Ъгловият джоб“ едва ли има някой по това време, но може би грешеше.