Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Въпреки това се надяваше никога повече да не я види.

— Сбогом, мамо — прошепна Боби. Миг по-късно тичаше по Броуд Стрийт в сгъстяващия се мрак, като стискаше джоба, в който бяха парите му.

Извика такси от телефона до магазина на Спайсър и Докато го чакаше, откъсна още няколко обяви за изчезналия Бротиган. Махна също една бележка, залепена на обратно на таблото в магазина. Смачка ги и ги хвърли в кошчето до вратата, без дори да се обръща да погледне стария Спайсър, чието раздразнение беше пословично.

Близначките Сигсби сега бяха дошли тук. Въжетата им за скачане бяха захвърлени настрана, защото сега играеха на дама. Боби се приближи към тях, за да разгледа нарисуваните на тротоара

— край дамата. Застана на колене и Дина Сигсби, която се готвеше да хвърли камъка си на седем, спря, за да го погледне. Даян закри устата си с ръка и се засмя. Без да им обръща внимание, Боби започна да търка нарисуваните встрани фигури. Когато ги изтри, се изправи и изтупа прашните си ръце. Лампата на малкия паркинг пред магазина на Спайсър се включи и сенките на трите деца изведнъж се издължиха.

— Защо го направи, глупако Боби? — попита Дина. — Те бяха красиви.

— Носят лош късмет — отвърна той. — Защо още не сте се прибрали? — Не че не знаеше, защото отговорът пулсираше в главите им като рекламите за бира в магазина на Спайсър.

— Мама и татко се карат — отговори Даян. — Обвинява го, че си има приятелка. — Тя се засмя, сестра й също, но в очите им имаше страх. Напомняха на Боби за малчуганите от „Повелителят на мухите“.

— Вървете си вкъщи, преди да се е стъмнило съвсем — рече им той.

— Мама ни каза да стоим навън — отвърна Дина.

— Тогава тя е тъпа, както и баща ви. Сега се прибирайте!

Те се спогледаха и Боби разбра, че ги е уплашил. Не му пукаше. Изгледа ги как грабнаха въжетата си и хукнаха към къщи. Пет минути по-късно таксито спря на малкия паркинг пред магазина.

— Какво? — рече таксиметровият шофьор. — Не знам пали да карам момченца до Бриджпорт по тъмно, дори и да имат пари.

— Няма проблем — отвърна Боби и седна на задната седалка. Ако шофьорът искаше да го изхвърли, трябваше да извади някоя щанга от багажника, за да успее. — Дядо ще ме чака. — Но не в „Ъгловият джоб“, вече беше решил Боби. Нямаше да слезе от таксито точно там, защото вероятно някой наблюдаваше бара. — Закарайте ме до Уо Фет Нуудъл Къмпани. Това е на Нарагансет Авеню. — „Ъгловият джоб“ също беше на Нарагансет Авеню. Не си спомняше името на улицата, но когато извика таксито, провери в указателя.

Шофьорът потегли, но после спря и се обърна към задната седалка.

— На гадната Гансет Стрийт? Това не е място за малко дете дори и през деня.

— Дядо ще ме чака там — повтори отново Боби. — Каза да ви дам половин камък бакшиш. Искам да кажа половин долар.

Мъжът се замисли. Боби се опита да измисли някакъв друг начин да го накара да продължи, но не можа. После човекът въздъхна, включи червената лампичка и потегли. Когато минаваха покрай тяхната къща, Боби погледна дали лампите светят. Не светеха. Все още не. Облегна се назад и зачака да излязат от Харуич.

Името на шофьора беше Рой Делуиз — беше написано над брояча. Беше тъжен, защото трябвало да занесе Пит при ветеринаря и да го умъртви. Пит бил на четиринайсет години. Това били много години за едно коли. Той бил единственият истински приятел на Рой Делуиз. Когато хранел Пит, Рой му казвал: „Хайде, яж, моето момче това е за теб.“ Казвал му го всяка вечер. Рой Делуиз беше разведен. Понякога ходел в един стриптийз бар в Хартфорд. Боби виждаше замъглените образи на танцьорките, повечето от които бяха облечени в пера и с дълги бели ръкавици. Образът на Пит беше най-силен. Когато се връщаше от ветеринаря, Рой Делуиз се държеше, но щом видя празната чиния на Пит вкъщи, се разплака.

Отминаха „Грилът на Уилям Пен“. От двете страни на улицата бяха спрели коли, но нито една от тях не изглеждаше странно като онова десото и освен това Боби не усети никакви странни живи същества. Очите не го сърбяха, а и не бяха замъглени от черни ивици.

Таксито мина по моста над канала и те бяха вече там долу. От апартаментите, които подминаваха, се чуваше испанска музика, а покрай светещите прозорци на зигзаг се спускаха противопожарните стълби. По ъглите се виждаха момчета с лъщящи пригладени назад коси, а срещу тях стояха засмени момичета. Когато таксито спря на червен светофар, към колата се приближи тъмнокож мъж, чието шкембе беше изхвръкнало над колана на късите му панталони, и предложи да им измие стъклото. Рой грубо отказа и щом светна зелено, веднага потегли.