Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Още веднъж Боби се почувства като пътник в своето тяло. Видя как ръката му се изпъна и с два пръста (единият беше този, който след някоя и друга година щеше да има никотиново петно) хвана това, което беше в чантата й. После издърпа обявата и прочете първите два реда от нея на светлината, идваща от коридора:

Сведе поглед към думите, които без съмнение бяха привлекли вниманието на майка му:

Ето това бяха облагите, на които се надяваше тя, които искаше, ГОЛЯМАТА НАГРАДА.

Беше ли се подвоумила? Мисълта: „Чакай малко, моето момче обича онова старо копеле!“ Беше ли минала през главата й?

Не.

Не можеш да се двоумиш, защото животът е пълен с Дон Бидермановци и освен това не е справедлив.

Боби излезе на пръсти от стаята, като държеше обявата. Отдалечаваше се от майка си и отново замръзна на място, когато под краката му изскърца дъска. Зад него стоновете на Лиз се бяха превърнали отново в монотонно хъркане. Боби се върна в гостната и затвори вратата, като задържа бравата, за да не изщрака. Побърза към телефона и сега вече чувстваше, че е далеч от нея, но сърцето му биеше лудо. Вече изобщо не беше гладен.

Вдигна слушалката, огледа се, за да се увери, че вратата на майка му е все още затворена, и след това набра номера, без да поглежда в обявата. Номерът се беше запечатал в главата му: ХЮситоник 5–8337.

Никой не му се обади. Това не го изненада, защото Централа ХЮситоник в Харуич нямаше. И ако чувстваше студ (с изключение на топките му и ходилата му, които горяха), това беше, защото тъгуваше за Тед. Това беше всичко. Само…

Когато се готвеше да затвори, се чу изпукване и някой вдигна слушалката.

— Да? — каза един глас.

„Това е Бидърман! — помисли си Боби уплашено. — Боже, това е Бидърман!“

— Да? — повтори човекът. Не, не беше Бидърман. Гласът на човека беше твърде нисък и дебел, за да е той. Но беше глас на мръсник. В това нямаше съмнение и докато температурата на тялото му продължаваше да пада, Боби вече знаеше, че мъжът от другата страна имаше жълто палто в гардероба си.

Изведнъж очите му се затоплиха и започнаха да го сърбят. Той имаше намерение да попита дали това е семейство Сагамор и ако му бяха отговорили, че е, щеше да им каже да оставят Тед на мира. Щеше да им каже, че той, Боби Гарфийлд, ще направи каквото поискат, ако оставят приятеля му на мира. Но сега, когато беше настъпил моментът, не беше в състояние да говори. До този миг той не вярваше в отрепките. Сега на другия край на жицата имаше нещо, което нямаше нищо общо с живота такъв, какъвто си го представяше Боби Гарфийлд.

— Боби? — каза гласът и сега беше изпълнен със задоволство. — Боби — повтори. Пред очите на момчето се появиха черните линии. Гостната изведнъж се напълни с черен сняг.

— Моля… — прошепна Боби и с усилие на волята довърши: — Моля ви, оставете го.

— Не можем — отвърна гласът от слушалката. — Той принадлежи на Краля. Стой настрана, Боби. Не се намесвай. Тед е нашето куче. Ако не искаш и ти да се превърнеш в наше куче, стой настрана.

Връзката прекъсна.

Боби задържа слушалката до ухото си за още няколко секунди. Искаше му се да се разтрепери, но му беше твърде студено, за да го направи. Сърбежът в очите му започна да изчезва заедно с черните линии. Най-сетне махна слушалката от ухото си, реши да затвори, но после се спря. В червената слушалка на телефона имаше дупчици, от които сякаш течеше кръв.

Боби остави слушалката и отиде в стаята си. Човекът, който се беше обадил на номера на семейство Сагамор, му беше казал да не се намесва и че Тед е тяхното куче. Но Тед не беше куче, а беше човек и освен това му беше приятел.

„Може би тя им е казала къде ще бъде тази вечер — помисли си Боби, — Мисля, че Каръл знае. Ако наистина знае и е казала на мама…“

Грабна буркана с парите за велосипеда. Извади ги и тръгна да излиза от апартамента. Мислеше да остави бележка на майка си, но не го направи. Страхуваше се, че тя ще се обади отново на ХЮситоник 5–8337 и да им каже какво прави нейният Боби-О. Това беше едната причина, поради която не остави бележката. Другата беше, че ако успееше да предупреди Тед навреме, щеше да замине с него. Сега приятелят му щеше да се съгласи. Ами ако отрепките го убият или го отвлекат? Това си беше все едно да избягаш, нали?

Боби огледа за последен път апартамента и докато слушаше как майка му хърка, почувства как сърцето му се свива. Тед беше прав: въпреки всичко той продължаваше да я обича. Ако имаше КА, тогава да я обича беше част от нея.