Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Излез на верандата и ме чакай там — рече Лиз.

— Добре.

— И не тръгвай сама да се прибираш към къщи.

— Няма! — отвърна Каръл уплашено.

— Добре. Застани до куфарите ми навън.

Каръл излезе в антрето, но после се спря и се обърна.

— Благодаря, че ми намести ръката, Тед. Надявам се да не ти създавам неприятности. Не съм искала да…

— Излизай на скапаната веранда! — прекъсна я Лиз.

— …създавам неприятности на никого — довърши момичето тихичко, както шепнеха мишките в анимационните филмчета. После излезе навън. Лиз се обърна към Боби и когато той я огледа, сърцето му сякаш спря. Козината й отново беше настръхнала. Насиненото й лице беше почервеняло.

„Господи, какво пък сега?“ — помисли си Боби. После тя вдигна зеления ключодържател и той разбра.

— Откъде имаш това, Боби-О?

— Аз… То… — Но той не можа да се сети как да отговори: не знаеше дали да излъже, дали да каже истината, дали да премълчи. Изведнъж се почувства много уморен. Единственото нещо, което искаше да направи, беше да допълзи до стаята си, да се скрие под завивките и да заспи.

— Аз му го дадох — каза Тед. — Вчера.

— Водил си сина ми в някакъв бар в Бриджпорт? В — някакъв бар за залагания в Бриджпорт?

„На ключодържателя не пише, че е за залагания — помисли си Боби. — Не пише нищо такова… защото тези неща са забранени от закона. Тя знае какво се прави там, защото баща ми е ходел там. Какъвто бащата, такъв и синът. Така казват хората.“

— Заведох го на кино в Бриджпорт — рече Тед. — Гледахме „Селото на прокълнатите“ в „Критерион“. Докато той гледаше филма, аз отидох да направя един залог до „Ъгловият джоб“.

— Какъв залог?

— Исках да заложа на един боксов мач. — За миг сърцето на Боби спря. „Какво ти става? Защо не излъга? Ако знаеше какво мисли тя за тези неща…“

Но той знаеше. Разбира се, че знаеше.

— Заложил си на боксов мач. — Тя кимна. — Да. Оставил си сина ми сам в киносалон в Бриджпорт, за да отидеш и да залагаш. — Засмя се истерично. — Е, предполагам, че трябва да съм ти задължена, нали? Донесъл си му толкова хубав сувенир. Ако някой ден реши да залага или да изгуби парите си на масата за покер, както правеше баща му, ще знае къде да отиде.

— Оставих го за два часа сам в киното — рече Тед. — Вие го поверихте на мен. Очевидно е преживял и двете премеждия.

Лиз го погледна за момент все едно я беше ударил. Всеки миг щеше да се разплаче. После лицето й стана безизразно. Тя стисна в юмрука си ключодържателя и го сложи в джоба на роклята си. Боби знаеше, че никога повече няма да го види, и нямаше нищо против. Не искаше да го вижда.

— Боби, върви в стаята си — заповяда тя.

— Не.

— Боби, върви в стаята си!

— Не! Няма!

Застанала до куфарите на Лиз Гарфийлд, облечена в блузата на Лиз Гарфийлд, Каръл заплака, уплашена от виковете в стаята.

— Върви в стаята си, Боби — спокойно рече Тед. — Радвам се, че те срещнах и че ми беше приятел.

— Че ми беше приятел — повтори майката на Боби престорено и ядосано, но Боби не я разбра и дори не я чу.

— Ще се оправиш ли? Знаеш какво имам предвид.

— Да. — Тед се засмя, целуна дланта на ръката си и изпрати една целувка към момчето. Боби я хвана и я стисна здраво в юмрука си. — Ще се оправя.

Боби бавно тръгна към стаята си с наведена глава. Вече беше пред вратата, когато си помисли: „Не мога да го направя. Не мога да го оставя да си тръгне по този начин.“

Той се затича обратно към Тед, прегърна го и започна да го целува — по челото, по бузите, по брадата, по устните, по тънките клепачи на очите му.

— Тед, обичам те!

Тед се предаде и също го прегърна. Боби усещаше миризмата на одеколон и на цигари. Това бяха уханията, които щеше да помни още дълго време, както нямаше да забрави и големите му ръце, които сега го прегръщаха.

— Боби, аз също те обичам! — рече той.

— О, за Бога! — изкрещя Лиз. Синът й се завъртя към нея и това, което видя, беше как Дон Бидърман я бута към един ъгъл. Някъде беше включено радиото и се чуваше оркестърът на Бени Гудман. Господин Бидърман протягаше ръцете си напред така все едно искаше да я прегърне. Питаше я дали иска още, дали така й харесва и дали иска да получи още малко. Боби почти преживяваше неописуемия й страх.

— Ти наистина не си знаела, нали? — каза й. — Досещала си се, но не за всичко, което те са искали. Те са си мислели, че знаеш, но ти не си знаела, нали?

— Върви веднага в стаята си или ще се обадя в полицията — рече майка му. — Не се шегувам, Боби-О.