Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Може и така да се каже — отвърна Тед. Сега вече беше по-спокоен, въпреки че по лицето му продължаваше да се стича кръв. Извади цигарите от джоба на ризата си, погледна ги и отново ги прибра там. — Но не в смисъла, в който вие го разбирате.

„И не в този свят“ — помисли си Боби.

— За какво бяхте вътре? — попита тя. — Защото сте карали малки момиченца да се чувстват по-добре?

— Притежавам нещо ценно — отговори Тед. Той посегна и докосна слепоочието си. На пръста остана малко петно кръв. — Има и други като мен. Има и хора, чиято работа е да ни преследват, да ни хващат и да ни използват за… Нека да спра дотук. Аз и още двама успяхме да избягаме. Единия хванаха, втория убиха. На свобода останах само аз, ако това може да се нарече… — той се огледа — свобода.

— Ти си луд. Лудият стар Братиган е по-откачен и от най-големите откачалки. Ще се обадя в полицията. Нека те да решават дали трябва да се върнеш в затвора, от който си избягал, или е по-добре да те вкарат в лудницата. — Тя се наведе и посегна към падналия телефон.

— Мамо, недей! — Боби тръгна към нея. — Недей…

— Не, Боби! — изрече остро Тед.

Момчето се отдръпна, като не изпускаше от очи майка си, която вдигна телефона от пода.

— Не говори с нея в това състояние, в което е сега — предупреди го Тед. — Сега тя не може да спре да хапе.

Лиз Гарфийлд дари Тед с най-очарователната усмивка, на която беше способна — „Добър опит, копеле такова!“ — и хвана слушалката.

— Какво става? — провикна се Каръл от банята. — Мога ли да се върна вече?

— Още не, скъпа — извика Тед. — След малко.

Лиз натисна вилката на телефона няколко пъти. После се заслуша и когато се увери, че има сигнал, започна да набира номера.

— Сега ще разберем кой си ти в действителност — каза тя. Изглеждаше убедена в това, което върши. — Ще стане много интересно. И ще разберем какво си направил. Това ще е още по-интересно.

— Ако се обадите в полицията, те също ще разберат какво правите и какво сте направили вие — отвърна й Тед.

Тя спря да набира и го погледна. Погледът й беше най-лукавият, който беше виждал Боби.

— Какво искаш да кажеш, за Бога?

— Една глупава жена, която е трябвало да избере по-добър начин. Една глупава жена, която познава добре шефа си, за да разбере какво става — която го е подслушвала достатъчно, за да знае със сигурност, за да разбере, че те посещават семинарите, за да пият и да се отдават на разврат. Дори вземат наркотици. Една глупава жена, която позволи алчността да замъгли трезвата й преценка…

— Какво знаеш ти за това да си сам? — изрева тя. — Аз трябва да се грижа за сина си. — Погледна към Боби, като в този момент за пръв път от доста време насам се беше сетила за него.

— Колко от това искате да чуе синът ви? — попита Тед.

— Ти не знаеш. Не би могъл да знаеш.

— Знам всичко. Въпросът е колко от случилото се искате да чуе синът ви. Ако дойдат полицаите, те ще научат всичко, което знам аз. Обещавам ви. — Той замълча. Зениците му бяха неподвижни, но очите му сякаш се разширяваха. — Знам всичко. Повярвайте ми и не го подлагайте на съмнение.

— Защо ще искаш да ми навредиш по този начин?

— Давам ви право на избор. Вече сте се наранили сама, както са ви наранили и други. Оставете ме да си замина. Не съм направил нищо, само се опитах да помогна.

— А, да — рече тя и се засмя. — Да помогнеш! Тя седеше в теб почти гола. Да помогнел!

— Щях да помогна и на вас, ако…

— Да, да. Знам как. — Отново се изсмя.

Боби понечи да заговори, но Тед му направи знак с очи да не го прави. В банята течеше вода. Лиз наведе глава замислена. След известно време отново я вдигна.

— Добре — каза, — ще направим така. Ще помогна на малкото гадже на Боби да се измие. Ще й дам един аспирин и ще й намеря някаква горна дреха, за да може да се прибере. Докато го правя, ще й задам няколко въпроса. Ако отговорите й ми харесат, ще си тръгнеш. Прав ти път тогава.

— Мамо…

Лиз вдигна ръка като пътен полицай и му направи знак да замълчи. Тя гледаше втренчено Тед, който също не я изпускаше от очи.

— Ще я изпратя до вкъщи. Ще я видя как влиза у тях. Какво ще си говорят с майка й си е тяхна работа. Искам да съм сигурна, че се е прибрала и е в безопасност. Имах тежка нощ. — Тя въздъхна. — Много тежка нощ. Така че ще отида в парка и ще седна на една от пейките там, за да помисля какво ще правим сега. По какъв начин ще се спасим от приюта за бедни. Ако когато се върна, и те намеря все още тук, скъпи, ще се обадя в полицията… не се съмнявай. Говори каквото си искаш. Не знам дали ще има някакво значение какво приказваш, ако аз им кажа, че съм се прибрала няколко часа по-рано и съм те заварила в апартамента с ръка в гащичките на единайсетгодишно момиченце.