Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Прегърни я, Каръл! Силно я прегърни! Така ще спре!

Каръл прегърна Лиз през кръста, въпреки че тя се опита да се отдръпне, но кракът й се опря в дивана. Успя да се задържи на крака, но телефонът падна на килима на няколко сантиметра от Боби.

За миг всички останаха така, сякаш играеха на статуи и някой току-що беше извикал „замръзни“. Каръл първа помръдна. Тя пусна Лиз Гарфийлд и се отдръпна назад. Косата й беше паднала върху челото й. Тед се приближи към нея, за да прегледа отново рамото й.

— Не я докосвай — рече Лиз, но вече говореше механично и безизразно. Каквото и да беше помислила, когато видя момиченцето в скута на Тед Бротиган, вече го беше забравила. Изглеждаше изтощена.

Въпреки това Тед отпусна ръката си и каза:

— Права сте.

Лиз пое дълбоко дъх и шумно го изпусна. После погледна към Боби и извърна глава. Момчето искаше тя да протегне ръка към него, да му помогне да стане, но не го направи. Боби сам се изправи. Майка му се обърна към Каръл:

— Какво е станало тук?

Все още разплакана и хълцаща, Каръл заразказва за трите момчета, които я бяха срещнали в парка, как бяха започнали да се заяждат с нея, как тя си мислела, че това е някаква шега, малко груба, но все пак шега. После Хари наистина започнал да я удря, докато другите я държали. Изпукването в рамото й ги уплашило и те побягнали. Тя каза на Лиз как Боби я намерил пет или десет минути по-късно — не знаеше след точно колко време, защото болката била много силна — и я донесъл тук. Как Тед наместил рамото й, след като й дал колана на Боби, за да спира с него болката. Тя се наведе и вдигна колана от пода и показа на Лиз следите от зъбите си по него с гордост и притеснение.

— Не успях да спра цялата болка, но не ме боля много.

Лиз само погледна към колана и след това се обърна към Тед:

— Тогава защо си й скъсал блузата, умнико?

— Не я е скъсал! — извика Боби. Изведнъж се ядоса на майка си. — Сряза я, за да прегледа рамото й, без да я заболи! Аз донесох ножиците! Защо си толкова тъпа, мамо? Защо не искаш да видиш…

Тя се пресегна, без да се обръща, и изненадващо го хвана. Свободната й ръка го зашлеви. Всъщност средният й пръст влезе в окото на момчето. Сълзите му изведнъж пресъхнаха.

— Не ме наричай тъпа, Боби-О — рече тя. — Да не си посмял да го направиш отново.

Каръл гледаше без страх вещицата с изкривен нос, която беше пристигнала с такси и носеше дрехите на госпожа Гарфийлд, която беше бягала и после, когато вече нямаше сили да бяга, се беше борила. Но накрая те бяха взели това, което искаха от нея.

— Не трябваше да удряш, Боби — рече Каръл. — Той не е като онези мъже.

— Той да не ти е гадже? — Тя се засмя. — Да? Браво на теб! Но сега ще ти издам една тайна, скъпа. И той е като баща си, и като твоя баща, и като всички останали мъже. Върви в банята. Ще те измия и ще ти дам да облечеш нещо. Господи, каква бъркотия!

Каръл я погледна отново, после се обърна и отиде в банята. Голият й гръб изглеждаше малък и беззащитен. Беше толкова бял в сравнение със загорелите й ръце.

— Каръл? — извика Тед след нея. — Сега по-добре ли е? Боби реши, че сега той не говори за ръката й. Не и този път.

— Да — отвърна тя, без да се обръща. — Но все още я чувам отдалеч. Тя крещи.

— Кой крещи? — попита Лиз. Каръл не й отговори. Отиде в банята и затвори вратата. Лиз погледна след нея, за да се увери, че тя няма да се върне при тях, и тогава се обърна към Тед: — Кой крещи?

Тед само я погледна уморено като че ли очакваше още едно нападение от нея.

Лиз се засмя. Боби познаваше този смях. Той казваше: „Губя търпение.“ Възможно ли беше да й е останало още нещо, което да загуби? Усмивката й беше ужасяваща. С насинените си очи, счупения нос и подутите устни майка му приличаше на луда.

— Ти си направо добрият самарянин, а? Колко пъти я опипа, докато й наместваше ръката, а? Тя няма много за пипане, но се обзалагам, че ти сам си проверил, нали? Никога не изпускаш възможност.

Боби я гледаше и възмущението му нарастваше. Каръл й беше разказала всичко — цялата истина — но за нея тя нямаше значение. Никакво значение! Господи!

— В тази стая има един опасен възрастен — рече Тед — и това не съм аз.

Тя го погледна първо неразбиращо, после възмутено и накрая ядосано.

— Как си позволяваш? Как си позволяваш?

— Той нищо не е направил! — изкрещя Боби. — Не чу ли какво каза Каръл? Не чу ли…

— Затвори си устата — заповяда му тя, без да го поглежда. Гледаше само към Тед. — Ченгетата много ще те харесат. Дон се обади в Хартфорд в петък, преди… преди. Аз го помолих. Там има приятели. Ти никога не си работил на щатска длъжност в Кънектикът, нито си бил счетоводител, където и да било другаде. Бил си в затвора, нали?