Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Хари Дулин…

— … толкова силно, че е извадил костта на ръката ти от раменната става. Мога да я върна на мястото й. Ще издържиш ли още една или две минути силна болка, ако знаеш, че след това всичко ще е наред?

— Да — веднага отговори тя. — Оправете рамото ми, господин Бротиган. Моля ви, оправете го.

Боби го погледна подозрително.

— Наистина ли можеш да го направиш? — попита той.

— Да. Дай ми колана си.

— А?

— Колана ти. Дай ми го.

Боби измъкна колана си — беше го получил за Коледа и беше съвсем нов — и го подаде на Тед, който го взе, без да откъсва очи от Каръл.

— Каква е фамилията ти, скъпа?

— Джърбър. Те ме наричаха бебето Джърбър, но аз не съм бебе.

— Сигурен съм, че не си. И сега ще го докажеш. — Той се изправи и я постави да седне на стола. След това коленичи прел нея, сякаш се готвеше да й поиска ръката. Сгъна колана на Боби няколко пъти, внимателно издърпа здравата ръка на Каръл и я накара да го хване. Тя го направи. — Добре. Сега го захапи.

— Да сложа колана на Боби в устата си?

Тед не отместваше поглед от нея. После започна да гали наранената й ръка. Първо я погали над лакътя, а после надолу към китката. „Все едно я хипнотизира“ — помисли си Боби, но не беше „все едно“, защото той наистина я хипнотизираше. Зениците му отново бяха започнали да правят онова странно нещо — да се смаляват и уголемяват… Движенията им бяха в синхрон с тези на ръката му. Каръл се загледа в очите му и устата й зейна отворена.

— Тед, очите ти…

— Да, да — нетърпеливо отвърна той. Явно не се интересуваше какво става с очите му. — Болката се увеличава, Каръл, не усещаш ли?

— Не…

Тя се бе загледала в очите му. Пръстите му продължаваха да я галят по ръката. Нагоре… и после надолу. Зениците му бавно пулсираха. Боби видя как Каръл се отпуска на стола. Все още държеше колана и когато Тед спря да я гали по ръката, тя го вдигна към устата си.

— Добре — каза той. — Болката тръгва от нараненото място към мозъка. Когато върна ръката ти в раменната става, ще те заболи много силно, но ти ще спреш по-голямата част от тази болка в устата си. Ще захапеш колана на Боби и така ще спреш болката да не влезе в главата ти, където боли най-много. Разбираш ли ме, Каръл?

— Да… — Гласът й беше някак далечен. Седнала в креслото и облечена само в късите панталонки и гуменките си, тя изглеждаше много малка. Зениците на Тед отново бяха неподвижни.

— Сложи колана в устата си.

Тя го постави между устните си.

— Когато те заболи, го захапи.

— Когато ме заболи.

— Така ще спреш болката.

— Ще спра болката.

Тед я докосна за последен път по лакътя, после погледна към Боби и рече:

— Пожелай ми успех.

— Успех — безизразно повтори момчето.

— Боби хвърли патица по един мъж — каза замаяната Каръл.

— Така ли? — Тед много внимателно я хвана за китката на лявата ръка.

— Той си помисли, че мъжът е от отрепките.

Тед погледна Боби.

— Не беше от тях — рече той. — Просто… както и да е.

— Те всички си приличат — каза Тед. — Много си приличат. Градската свирка, градският часовник…

— Да, чух ги — прекъсна го момчето.

— Няма да изчакам да се прибере майка ти. Не смея. Ще прекарам деня в някое кино или в някой парк, или някъде другаде. Ако е невъзможно, ще отида в някой приют в Бриджпорт. Каръл, готова ли си?

— Готова съм.

— Когато се надигне болката, какво ще направиш?

— Ще я спра. Ще захапя колана на Боби.

— Добро момиче. След десет секунди ще се почувстваш много по-добре.

Тед си пое дълбоко въздух. После покри с ръка синината на рамото на Каръл.

— Сега ще те заболи, скъпа. Бъди смела.

Не му отне и десет секунди. На Боби му се стори, че всичко стана само за миг. Дланта на Тед се долепи до повдигнатата и изпъната кожа на рамото на Каръл. В същия момент той дръпна ръката й. Каръл захапа колана на Боби. Чу се бърз изпукващ звук, както ставаше, когато вратът му беше схванат и той се опитваше да го раздвижи. След това рамото на Каръл стана като преди.

— Бинго! — извика Тед. — Всичко е наред! Каръл?

Тя отвори уста. Коланът на Боби падна в скута й. Момчето забеляза малки следи по кожата. Почти беше пробила дупки със зъбите си.

— Вече не ме боли — изрече тя учудено. После прокара ръка по синината и изстена.

— Ще те наболява още една или две седмици — предупреди я Тед. — И не трябва да вдигаш нищо тежко или да хвърляш топка с тази ръка поне още две седмици.

— Ще внимавам. — Сега вече Каръл погледна ръката си, като продължаваше да опипва синината с малките си пръсти.