Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Боли ли? — попита Тед.

— Малко. Не е толкова лошо, колкото рамото ми. Те са ми счупили ръката, нали?

— Не. Не мисля — отговори той.

— Чух как изпука. Те също го чуха и затова избягаха.

— Сигурен съм, че си го чула.

Сълзи се стичаха по страните й, а лицето й все още беше бледо, но вече изглеждаше по-спокойно. Тед вдигна блузата до подмишницата й, за да огледа синината. „Той знае от какво е тази синина, както и аз“ — помисли си Боби.

— Колко бяха те, Каръл?

„Трима“ — помисли си Боби.

— Трима.

— Три момчета?

Тя кимна.

— Три момчета срещу едно момиченце. Сигурно са се страхували от теб. Мислели са, че ти си един голям лъв. Ти лъв ли си, Каръл?

— Иска ми се да бях — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Иска ми се да бях изръмжала и да ги бях изгонила. Те ме нараниха.

— Знам. — Той покри синината с ръка. — Поеми въздух. Боби видя между пръстите на Тед как синината се наду.

— Така боли ли?

Тя поклати отрицателно глава.

— А когато не дишаш?

— Не.

— Не те боли и когато те натискам?

— Да, не ме боли. Боли ме… — Тя погледна бързо към рамото си и после отново извърна поглед настрана.

— Знам. Горката Каръл. Ще го оправим. Къде другаде те удряха? В корема ли? Нали така каза?

— Да.

Тед вдигна блузата й нагоре. Там имаше още една синина, но не беше толкова голяма. Той нежно натисна с пръсти първо над пъпа й, а след това и под него. Тя каза, че не я боли така, както я боли рамото.

— Удряха ли те по гърба?

— Не.

— А по врата или по главата?

— Не. Само отстрани и по корема, а след това ме удариха по рамото и тогава то изпука и те побягнаха. Преди си мислех, че Уили Шърман е добро момче. — Тя погледна Тед ужасена.

— Завърти си главата, Каръл… Добре, а сега на другата страна. Боли ли те, когато го правиш?

— Не.

— Сигурна ли си, че не са те удряли по главата?

— Не. Искам да кажа, да. Сигурна съм.

— Имала си късмет.

Боби се учуди как може Тед да си мисли, че Каръл има късмет. Лявата й ръка не му изглеждаше само счупена. Според него ставата беше разместена. Изведнъж си спомни за печените пилета и за звука, който издаваха, когато откъсваше кълката. Прилоша му. За миг си помисли, че ще повърне.

„Не — каза си. — Не сега и тук. Тед си има достатъчно проблеми, за да се разправя и с мен.“

— Боби? — Гласът на Тед беше ясен и бодър. Звучеше така все едно знаеше решенията на всички проблеми и това беше голямо облекчение. — Добре ли си?

— Да. — И наистина го мислеше. Стомахът му започна да се успокоява.

— Добре направи, че я донесе тук. Ще можеш ли да ми помогнеш още малко?

— Да.

— Ще ми трябва ножица. Можеш ли да ми донесеш?

Боби отиде в спалнята на майка си, отвори най-горния шкаф на гардероба й и извади кутията с шивашки принадлежности. Вътре имаше средно голяма ножица. Той побърза да се върне в гостната и показа ножицата на Тед.

— Тази става ли?

— Идеална е — рече той и я взе. После се обърна към Каръл. — Ще трябва да разрежа блузата ти, Каръл. Сега ще трябва да прегледам рамото ти и не искам и аз да ти причинявам болка.

— Няма нищо. Срежи я — отвърна тя и отново се опита да се усмихне. Боби беше впечатлен от смелостта й. Ако неговото рамо изглеждаше така, вероятно щеше да блее като овца, оплела се в бодлива тел.

— На път за вкъщи ще облечеш една от ризите на Боби. Нали, Боби?

— Разбира се, нямам нищо против да вземе няколко.

— Колко смешно — рече Каръл.

Тед внимателно сряза блузата първо откъм гърба, а след това и отпред. После разтвори двете отрязани части като черупката на яйце. Той много внимаваше, но когато пръстите му докоснаха лявото й рамо, тя извика от болка. Боби подскочи и сърцето му, което беше започнало Да се успокоява, отново лудо заби.

— Съжалявам — промърмори Тед. — Господи, какво са ти направили!

Рамото на Каръл изглеждаше зле, но не толкова, колкото си мислеше Боби — вероятно нещата изглеждаха различни, когато човек ги погледнеше отблизо. Удареното рамо беше по-високо от другото й. При ставата й кожата беше толкова изпъната, че Боби се зачуди защо не се беше разкъсала. Освен това беше лилава на цвят.

— Зле ли е? — попита Каръл. Тя гледаше в другата посока. Изглеждаше като уплашените деца от картичките на УНИЦЕФ. Боби също не смееше да погледне отново към изваденото й рамо. — Ще стоя в гипс цяло лято, нали?

— Не мисля, че ще ти сложат гипс.

Каръл погледна учудено Тед.

— Рамото ти не е счупено, скъпо дете, а само е разместено. Някой те е ударил по рамото…