Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Хей, хлапе.

Гласът беше тих и напрегнат. Той се сепна, изплашен, а ръцете му се разтвориха и разпиляха останалия хляб. Отново започна да усеща змиите в корема си. Уили Шърман, Хари Дулин или Ричи О’Мийра не бяха тук, но Боби си помисли, че щеше да е по-добре, ако се беше появил някой от тях. Дори и тримата заедно. Да те набият не беше най-лошото нещо, което можеше да се случи. Съвсем не беше най-лошото нещо. Господи, защо трябваше да заспива?

— Хлапе.

Патиците стъпваха по краката на Боби и се радваха на изпопадалия хляб. Притискаха се в глезените му, но той почти не ги усещаше. Можеше да види сянката от главата на мъж на тревата пред себе си. Мъжът стоеше зад него.

— Хлапе.

Бавно и уплашено Боби се обърна. Палтото на мъжа щеше да е жълто, а нарисуваното червено око на него щеше да го зяпа.

Но мъжът, който стоеше зад него, беше облечен в летни дрехи. Якето му се издуваше напред от малко коремче, което един ден щеше да се превърне в голям корем, а Боби си помисли, че не винаги го е имал. Сега не усещаше сърбеж в очите си, а погледът му не беше замъглен… но по-важното беше, че това не бе някакво същество, което се опитва да прилича на човек; това си беше човек.

— Какво? — попита той намусено. Все още не можеше да повярва, че е заспал по този начин. — Какво искаш?

— Ще ти дам два долара, ако ме оставиш да ти духам — каза мъжът в летните дрехи. Той бръкна в джоба на якето си и извади портфейла си. — Можем да се скрием зад онези дървета. Никой няма да ни види, а и на теб ще ти хареса.

— Не — отвърна Боби и се изправи. Не беше съвсем сигурен за какво говори мъжът с летните дрехи, но все пак имаше някаква бегла представа. Патиците се отдръпнаха, но хлябът беше много примамлив и те отново се върнаха край пейката около гуменките на Боби.

— Трябва да се прибирам. Мама…

Мъжът се приближи, като все още държеше портфейла си. Изглеждаше решен да получи това, което искаше.

— Ти не трябва да правиш нищо. Аз ще ти го направя на теб. Какво ще кажеш? Ще ти дам три долара. — Гласът на мъжа трепереше. Все едно ту се смееше, ту хленчеше. — С три долара можеш да ходиш на кино цял месец.

— Не, наистина, аз трябва…

— Ще ти хареса. На всичките мои момчета им харесва. — Той се пресегна към Боби, а момчето си спомни как Тед го беше хванал за рамото, как беше поставил ръка на врата му, как го беше придърпал към себе си толкова близо, сякаш искаше да го целуне. Това сега не беше същото… и същевременно беше. Беше същото по някакъв свой начин.

Без да се замисля, се наведе и сграбчи едната от патиците. После я вдигна и я запрати към мъжа. Той изкрещя, изпусна портфейла си и вдигна ръка, за да се предпази.

Боби побягна.

Минаваше през градския площад, когато забеляза обявата, закачена на телефонната кабина пред магазина за бонбони. Той се приближи към нея и я прочете с нарастваш ужас. Не можеше точно да си спомни съня от миналата нощ, но в него имаше нещо подобно. Беше сигурен в това.

„Този ден не е от добрите“ — помисли си Боби и изгледа ръката си, която се пресегна и откъсна обявата от телефонната кабина. През стъклата на кабината видя синя опашка на хвърчило, която висеше от една крушка от светлинната реклама на киното. „Този ден съвсем не е добър. Не трябваше да излизам от апартамента. Даже въобще не трябваше да ставам от леглото тази сутрин.“

Телефонът беше същият като на обявата за кученцето, с тази разлика, че Боби не знаеше в Харуич да има подобна телефонна централа ХЮситоник. Някои от цифрите бяха от ХАруичката телефонна централа. Имаше цифри и от КОмънуелт, но ХЮситоник? Тук нямаше такава централа, както нямаше и в Бриджпорт.

Той смачка обявата и я хвърли в кошчето с надпис:

ПАЗЕТЕ ГРАДА НИ ЧИСТ на ъгъла, но на другата страна на улицата намери още една обява. Малко по-надолу откри трета, закачена на пощенска кутия. Скъса ги. Отрепките или бяха съвсем наблизо, или вече се бяха отчаяли. Днес Тед не биваше да излиза навън. Боби трябваше да му го каже. И трябваше да се приготви да избяга. Това също трябваше да му го каже.