Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Днес я срещнах в парка и всичко сякаш… изскочи от само себе си.

— Случва се — тъжно изрече Тед. — Познато ми е. Понякога язовирната стена се къса. И така може би е най-добре. Кажи й, че ще искам да се свържа с теб чрез нея.

— Добре.

Тед допря пръст до устните си, за да накара Боби да замълчи. После кимна.

— В горната част на картичката ще пише „Скъпа К.“ вместо „Скъпа Каръл“. Долу ще се подписвам с „Твоят приятел.“ Така и двамата ще знаете от кого е картичката. Съгласен ли си?

— Да — рече Боби. — Страхотно. — Не беше страхотно, нищо от това не беше страхотно, но беше достатъчно.

Той вдигна ръка, целуна пръстите си и после духна целувката. Тед се засмя, улови я и я залепи на едната си буза.

— Време е да си лягаш, Боби. Днес беше уморителен ден, а и е вече късно.

Боби си легна.

В началото си мислеше, че е същият сън — Бидърман, Къшман и Дийн преследват майка му през джунглата на острова. После разбра, че дърветата и храстите са тапети, а майка му бяга по зелен килим. Това не беше джунгла, а хотелски коридор. Това беше неговата версия на хотел „Уоруич“.

Господин Бидърман и другите двама сатири продължаваха да я гонят. Сега обаче след нея тичаха и момчетата от „Сейнт Гейб“ — Ричи, Уили и Хари Дулин. Лицата им бяха изрисувани с червена и черна боя. Върху всяко яке беше нарисувано искрящо червено око:

Нямаха никакви други дрехи освен якета. Пишките им подскачаха, обградени от гъсти косми. Всички носеха копия с изключение на Хари Дулин, който носеше своята бейзболна бухалка. Бухалката също беше подострена в двата й края.

— Убийте мръсницата! — изкрещя Къшман.

— Изпийте й кръвта! — изкрещя Дон Бидърман и запрати копието си след Лиз Гарфийлд, която успя да избяга зад ъгъла на коридора. Копието се заби в стената и се разтресе.

— Забийте копията си в мръсния й задник! — изрева Уили — онзи Уили, който можеше да се държи човешки, когато не беше с приятелите си. Окото, нарисувано на якето му, сякаш се беше втренчило напред. Под него пенисът му сякаш също гледаше.

„Бягай, мамо!“ — искаше да изкрещи Боби, но не успя. Нямаше уста, нито тяло. Едновременно беше там и не беше. Тичаше редом с майка си като нейна сянка. Чуваше как тя се опитва да си поеме дъх. Видя изкривената й уста и скъсаните й чорапи. Тя беше ужасена. Красивата й рокля също беше скъсана. Едната й гърда беше наранена и кървеше. Едното й око беше почти затворено. Изглеждаше така все едно беше изкарала няколко рунда с Еди Албини или Томи Хейууд, или дори и с двамата заедно.

— Ще те изкормим! — провикна се Ричи.

— Жива ще те изядем! — съгласи се Къртис Дийн и после добави още по-силно: — Ще ти изпием кръвта и ще ти извадим вътрешностите!

Майка му погледна към тях и залитна. „Не се предавай, мамо! За бога, не се предавай!“ — изстена Боби.

Сякаш тя чу последните му думи, погледна напред и се опита да тича по-бързо. Подмина един плакат, залепен на стената. На него беше написано:

Майка му също видя обявата и този път краката й потрепериха. Тя се спъна и падна.

„Ставай, мамо!“ — извика Боби, но тя не го направи. Вероятно не можеше. Лазеше по зеления килим и гледаше назад, а косата й висеше на кичури. Задната част на роклята й беше скъсана и Боби можеше да види дупето й. Бикините й също ги нямаше. Отзад беше покрита с кръв. Какво й бяха сторили? Господи, какво бяха направили с майка му?

Дон Бидърман се появи по коридора пред нея. Беше намерил пряк път, за да я пресрещне. Другите тичаха след него. Сега пенисът на господин Бидърман стърчеше право нагоре, както понякога ставаше и с този на Боби рано сутрин. Само че пенисът на Бидърман беше огромен. Приличаше на кракен, на трифид, на чудовище и Боби разбра защо майка му е цялата в кръв. Не искаше да знае какво е станало, но вече знаеше.

„Оставете я на мира! — искаше да изкрещи на господин Бидърман. — Остави я на мира! Не ти ли стига това, което си и й сторил?“

Аленото око върху жълтото яке на Бидърман изведнъж се отвори и погледна настрана. Боби беше невидим. Тялото му беше много по-надолу по спиралата в един друг свят, но аленото око го виждаше. Аленото око виждаше всичко.