Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Убийте свинята! Изсмучете й кръвта! — каза Бидърман с дълбок, напълно непознат глас и запристъпва напред.

— Убийте свинята! Изсмучете й кръвта! — повториха Къшман и Дийн.

— Убийте свинята! Изсмучете й кръвта! — повтаряха и Уили, и Ричи, които вървяха след останалите мръсници. Пишките им също се бяха превърнали в копия като тези на мъжете.

— Изпийте я! Изяжте я! Смажете я! Изчукайте я! — крещеше Хари.

„Ставай, мамо! Бягай! Не им се давай!“

Тя се опита да се изправи. Докато го правеше, Бидърман скочи върху нея. Останалите го последваха, като започнаха да късат остатъците от дрехите й. „Искам да се махна оттук. Искам да сляза долу в моя собствен свят. Моля нека това да спре и моля, завъртете спиралата, за да мога да се върна в моя свят…“ — си мислеше Боби.

Той беше на върха на спиралата и въпреки че образите започнаха постепенно да изчезват, много добре знаеше къде е. Това не беше върхът на спиралата, а беше по-скоро кула, едно неподвижно вретено, край което се случваше действителността. После то изведнъж изчезна и за момент нямаше нищо. Когато Боби отвори очи, спалнята му беше огряна от слънчева светлина — лятна слънчева светлина в четвъртък сутринта през юли, който щеше да е последният юли от мандата на Айзенхауер като президент.

Едно нещо можеше със сигурност да се каже за Тед. Умееше да готви. Закуската, която сервира пред Боби — яйца на очи, препечени филийки и хрупкав бекон — беше по-вкусна от закуските, които му приготвяше майка му досега (специалитетът й бяха огромни безвкусни палачинки, които сервираше обикновено със сироп), и беше по-добра от всичко, което беше опитвал в ресторанта на „Колонията“. Проблемът беше, че Боби нямаше апетит. Спомняше си съвсем ясно съня, но знаеше също, че това беше един кошмар и че вероятно беше плакал, докато беше сънувал. Когато се беше събудил, възглавницата му беше влажна. Сънят обаче не беше единствената причина, поради която се чувстваше депресиран. Сънищата все пак не бяха истински. Заминаването на Тед обаче беше истинско. Той си отиваше завинаги.

— Направо от „Ъгловият джоб“ ли ще си заминеш? — попита Боби, докато възрастният човек сядаше на масата. — Така ще направиш, нали?

— Да, така ще е най-безопасно. — Започна да се храни без особен апетит. Значи и той не се чувстваше добре. Боби се радваше, че е така. — Ще кажа на майка ти, че брат ми в Илинойс се е разболял. Това й стига.

— С Голямото сиво куче ли ще пътуваш? Тед се засмя.

— Вероятно с влак. Вече съм доста богат, нали знаеш?

— С кой влак?

— По-добре е да не те запознавам с детайлите, Боби. Това, което не знаеш, няма да можеш да кажеш и няма да могат да те принудят да им го кажеш.

Боби помисли върху последните му думи.

— Нали няма да забравиш за картичките? — попита. Тед набоде парче бекон на вилицата си и после го остави обратно в чинията.

— Навсякъде има картички. Обещавам. А сега, хайде да не говорим повече за това.

— Тогава за какво ще говорим?

Тед се замисли и после се усмихна. Усмивката му беше искрена и широка. Когато се смееше, Боби разбираше как точно е изглеждал, когато е бил на двайсет.

— За книги, разбира се — отвърна Тед. — Ще си говорим за книги.

Денят се очертаваше да бъде неописуемо горещ. Беше ясно още в девет часа сутринта. Боби помогна да измият и да избършат чиниите и после седнаха в гостната, където включеният вентилатор правеше героични усилия да раздвижи въздуха. Започнаха да си говорят за книги, или по-скоро Тед говореше за книги. Тази сутрин, необезпокояван от развръзката на мача Албини-Хейууд, Боби слушаше с интерес. Не разбираше всичко, което казваше възрастният човек, но му стана ясно, че книгите създават свой свят и това не беше библиотеката в Харуич. Библиотеката беше вратата към този свят.

Тед говореше за Уилям Голдинг и за това, което той наричаше „деутопична фантазия“, за „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс, като направи връзка с момчетата на острова на Голдинг. Говореше за „единствените извинения на литературата“, които се опитваха да изследват невинността и опита, доброто и злото. В края на тази импровизирана лекция спомена една книга на име „Заклинателят“, която се опитваше да обясни и двата въпроса („в по-популярния им контекст“), и след това млъкна. Тръсна глава като че ли искаше да я прочисти.

— Какво има? — Боби отпи от своята безалкохолна бира. Не му харесваше, но беше единственото безалкохолно питие в къщата им. Освен това беше студено.