Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Момчето мина напряко през парка, като не спираше, и беше толкова замаяно от тичането, че едва чу как някой го извика.

— Боби…

Спря се и погледна към дърветата, където Каръл го беше скрила, когато се беше разплакал. Щом отново чу името си, разбра, че това е нейният глас.

— Боби, ако си ти, моля те, помогни ми…

Той зави от циментовата пътека и се наведе, за да се промуши под клоните на дърветата. Това, което видя там, го накара да изпусне бейзболната си ръкавица. Тя беше модел „Алвин Дарк“ и после, когато се върна да си я вземе, вече я нямаше. Боби си помисли, че някой просто я беше свил, но какво от това? През този ден неговата скапана бейзболна ръкавица беше последното нещо, което би го притеснило.

Каръл седеше под същата елха, под която го беше прегърнала. Беше долепила краката до гърдите си. Беше смъртнобледа. Под очите й имаше черни кръгове, които я правеха да изглежда като миеща мечка. От носа й течеше кръв. Лявата й ръка беше прилепена до диафрагмата й под онази част от роклята й, която след някоя година щеше да бъде изпълнена от гърдите й. С дясната си ръка притискаше лакътя на лявата.

Беше облечена с къси панталонки и блуза с дълъг ръкав — от тези, които обличаш през главата. После Боби щеше да обвини за всичко, което се случи, скапаната й блуза. Вероятно я беше сложила, за да се предпази от слънцето. Това беше единствената причина да облечеш блуза с дълъг ръкав в толкова горещ ден. Дали я беше избрала сама, или госпожа Джърбър я беше накарала да я облече? А имаше ли значение? „Да — щеше да си помисли Боби, ако имаше време да мисли. — Разбира се, че има значение.“

Но сега блузата с дългите ръкави не беше от значение. Единственото нещо, което виждаше в този момент, беше лявата ръка на Каръл. Тя изглеждаше така все едно се държи на две рамена.

— Боби — каза тя и го погледна с насълзени очи. — Те ме нараниха.

Беше изпаднала в шок. Той също изпадна в шок и се остави на инстинктите си да го водят. Затича се към нея и се опита да я вдигне, но тя извика от болка. Господи, какъв вик!

— Ще изтичам да повикам някой — рече той и я пусна. — Ти просто стой тук и не се движи.

Тя поклати внимателно глава, като се опитваше да не движи рамото си. Сините й очи бяха станали почти черни от страх и болка.

— Не, Боби. Не ме оставяй тук сама. Какво ще стане, ако се върнат? Какво ще стане, ако се върнат и ми сторят нещо по-лошо? — Някои неща от това, което му се беше случило през този топъл четвъртък, му се губеха, но това, което ставаше сега, беше съвсем ясно: как Каръл се обърна и го попита: „Какво ще стане, ако се върнат?“

— Но… Каръл…

— Аз мога да вървя. Ако ми помагаш, ще се справя. Боби я подхвана нежно през кръста, като се надяваше тя да не изкрещи отново. Онзи вик беше ужасен.

Каръл бавно се изправи на крака, като се подпираше на ствола на дървото. Докато се изправяше, лявата й ръка помръдна. Смешното двойно рамо над лявата ръка изщрака. Тя изстена, — но този път не извика.

— По-добре стой неподвижна.

— Не. Искам да се махна оттук. Боже, как боли! Сега вече, когато се беше изправила, всичко изглеждаше по-добре. Двамата излязоха от дърветата, движейки се бавно като двойка, която се готви да мине под олтара. Сега му се струваше, че е още по-горещо, а слънчевите лъчи — още по-ослепителни. Боби се огледа, но не видя никого. Някъде из парка няколко малки деца (вероятно Спероус и Робин от къщата „Стърлинг“) пееха, но около игрищата за бейзбол нямаше жива душа: нито деца, нито майки с колички, нито полицай Реймър, който, ако беше в добро настроение, им купуваше сладолед или фъстъци. Всички се бяха изпокрили от жегата.

Двамата продължаваха да вървят бавно по пътеката, която щеше да ги изведе на ъгъла на Комънуелт и Броуд Стрийт, като Боби придържаше внимателно Каръл през кръста. По Броуд Стрийт също не се виждаха хора. Паважът се беше нагрял като пещ. Не се забелязваше дори един пешеходец или движеща се кола.

Вървяха по тротоара и Боби щеше да я попита дали ще могат да минат от другата страна на улицата, когато Каръл заговори. Гласът й беше съвсем слаб.

— Боби, ще припадна.

Той я погледна ужасен и видя как очите й започнаха да се движат, докато вече се виждаше само бялото. После тя залитна напред, а след това назад като отсечено дърво. Боби се наведе, без да се замисля, и я подхвана през кръста и над коленете. Беше застанал от дясната й страна и успя да го направи, без да докосне отново лявото й рамо. Дори и припаднала, Каръл продължаваше да придържа лявата си ръка неподвижна.