Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Достатъчно — обади се Тед. — Спрете. Но гласът не спираше. Все още не.

— Научи се да бъдеш страхливец, Боби… нали?

— Да! — изплака той, като продължаваше да се притиска към Тед. — Аз съм едно бебе! Малко и страхливо бебе! Не ми пука! Просто ме оставете да се прибера у дома! — Пое въздух и го изпусна с вик: — Искам при мама! — Това беше вик на ужасен малчуган, който най-сетне е видял звяра от водата и въздуха.

— Добре — рече отрепката. — След като го искаш. Да предположим, че твоят Теди се върне и ще работи по своя воля и няма да ни се налага да го връзваме за веслото му с вериги както преди.

— Обещавам. — Тед пусна Боби. Момчето продължаваше да го прегръща и да крие лицето си. Най-накрая приятелят му го избута настрана.

— Влез в залата за билярд, Боби. Кажи на Файлс да те закара до вас. Кажи му, че ако го направи, приятелите ми ще го оставят на мира.

— Извинявай, Тед. Исках да дойда с теб. Имах намерение да дойда с теб. Но не мога. Съжалявам.

— Не се обвинявай. — Но погледът на Тед беше тъжен.

Двама от отрепките сграбчиха Тед за ръцете. Той погледна този, който стоеше зад Боби. Този, който го галеше по врата с ужасната ръка, наподобяваща пръчка.

— Това не е необходимо, Кам. Ще вървя.

— Пуснете го — рече Кам. Тези, които държаха ръцете на Тед, се подчиниха. После за последен път пръстите на Кам докоснаха врата на Боби. През тялото на момчето преминаха тръпки. „Ако го направи отново, ще се побъркам — помисли си. — Няма да мога да се сдържа. Ще започна да крещя и няма да мога да спра. Дори и да ми се пръсне главата, пак ще продължавам да крещя.“

— Влизай вътре, малко момче. Направи го, преди да съм размислил и да съм те отвел с мен.

Боби тръгна към „Ъгловият джоб“. Вратата беше отворена, но там нямаше никого. Той изкачи единственото стъпало и се обърна. Трима от мъжете се бяха събрали около Тед, но той сам вървеше към десотото.

— Тед!

Той се обърна, усмихна се и му помаха. После онзи на име Кам скочи напред, хвана го и го вкара в колата. Когато Кам затръшна задната врата на десотото, Боби видя само за миг едно невероятно високо и невероятно слабо същество, облечено в жълто палто с кожа по-бяла от току-що паднал сняг и устни по-червени от кръв. Дълбоко в хлътналите му очи се виждаха искрящи кръгове светлина, а зениците му бяха танцуващи точки мрак, — които се свиваха и се разширяваха така, както правеха зениците на Тед. Кървавочервените устни се разтвориха и откриха остри като игли зъби, които правеха зъбите на котката от безистена да изглеждат направо смешни. Между зъбите се появи черен език, който сякаш му махна за последно сбогом. После съществото с жълтото палто заобиколи колата, като тънките му крака се опъваха, и седна зад волана. От другата страна на улицата двигателят на олдсмобила изръмжа. Звукът приличаше на рев на събуден дракон. Може би това наистина беше дракон. И кадилакът издаде същия звук, когато потегли. Десотото направи обратен завой и от гумите му сякаш изскочиха искри. На Боби му се стори, че видя лицето на Тед, и вдигна ръка да му помаха. Помисли си, че приятелят му се опита да му отговори, но не беше сигурен. И отново главата му се изпълни със странни шумове.

Никога повече не видя Тед Бротиган.

— Разкарай се, хлапе — рече Лен Файлс. Лицето му беше мъртвешки бледо и кожата му сякаш висеше от него, така както висеше от горната част на ръката на сестра му. В залата с електронните игри нямаше никого. Всички мъжаги, които бяха чести гости тук сега, се бяха събрали зад Лен Файлс като малки деца. От дясната страна на Лен бяха онези, които играеха билярд, и всеки от тях държеше щеката като бейзболна бухалка. Старият Джий беше застанал до автомата за цигари. Той не държеше щека за билярд, но в едната си ръка имаше малък пистолет. Пистолетът не уплаши Боби. След Кам и приятелите му с жълти палта нямаше нищо, което да може да го изплаши в този момент. До края на живота му нямаше да има нещо, което да го изплаши.

— Плюй си на петите, хлапе. Махай се оттук.

— По-добре го послушай, малкия. — Това беше Алана, която седеше зад бюрото. Боби я погледна и си помисли: „Ако бях по-голям, щях да ти направя разни неща. Определено нямаше да пропусна да го направя.“ Тя забеляза погледа му — разгада посланието му — и сведе очи, объркана и уплашена.

Боби погледна отново брат й.

— Искаш ли тези да се върнат тук, а?

Лицето на Лен стана още по-уплашено.

— Ти майтап ли си правиш?

— Добре тогава — рече Боби. — Дай ми това, което искам, и ще се махна. И повече никога няма да ме видиш. — Замълча. — Или пък тях.