Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Аз не желая велосипеда — рече той. — Разбираш ли? Не желая велосипеда.

— Какво искаш? — попита тя. Гласът й беше тих и несигурен. — Какво искаш от мен, Боби?

— Палачинки — отвърна той. — Много палачинки. — После се опита да се засмее. — Толкова съм гладен.

Тя направи достатъчно палачинки и за двамата и те седнаха и закусваха в полунощ. Той настоя да й помогне със съдовете, въпреки че вече минаваше един. „Защо не?“ — беше я попитал. Не беше на училище и можеше да спи до късно.

Докато тя чистеше мивката, а Боби прибираше последните прибори, Баузър отново започна да лае в първите часове на новия ден. Погледите им се срещнаха, те се засмяха и за момент всичко изглеждаше наред.

Легна по навик с разтворени крака, но вече не му харесваше. Не му изглеждаше безопасно. Ако нещо изскочеше от гардероба, щеше да му разпори корема. Обърна се на една страна и се запита къде ли е сега Тед. Опита се да го види, но не усети нищо, което да прилича на Тед. Като че ли нищо не се беше случило малко по-рано на гадната Гансет Стрийт. Искаше му се да се разплаче за Тед, но не можа. Все още не.

Навън големият градски часовник удари веднъж. Боби погледна фосфоресциращите стрелки на часовника си и видя, че показват точно един. Това беше добре.

— Няма ги — прошепна. — Отрепките вече ги няма.

Но заспа на една страна с колене притиснати към гърдите. Нощите, в които щеше да спи с разперени крака и по гръб, бяха свършили.

Съли-Джон се върна от лагера, загорял, изпохапан от комари и готов да разказва безброй истории, които обаче Боби не слушаше. Това беше лятото, когато приятелството между Съли, Боби и Каръл щеше да свърши. Понякога тримата отиваха заедно в къщата „Стърлинг“, но там се разделяха. Каръл и приятелките й играеха софтбол и бадминтон, а Съли и Боби — бейзбол.

Съли, който беше много добър играч, беше преместен от отбора на „Вълците“ в отбора на „Лъвовете“. Когато отиваха да плуват, Съли-Джон все по-често сядаше до Рони Олмкуист и Дюк Уендъл, с които беше ходил в лагера „Уини“. Те разказваха все едни и същи истории за късите легла в лагера и за това как са си играли с момчетата на войници, докато накрая на Боби му писна да ги слуша. Струваше му се, че Съли е бил на лагер петдесет години.

На Четвърти юли „Вълците“ и „Лъвовете“ изиграха обичайния си ежегоден мач. През петдесетте години след края на Втората световна война „Вълците“ никога не бяха успели да спечелят нито един от тези мачове, но през 1960 година поне направиха един страхотен мач — най-вече заради Боби Гарфийлд. Дори и без своята ръкавица той улови много зрелищно топката с плонж в центъра на игрището. (Когато се изправи и чу аплодисментите, пожела и майка му да беше тук.)

Боби удари топката при последното хвърляне, когато имаха човек — на втора база и „Лъвовете“ водеха с две точки Запрати топката в лявата половина на полето и когато хукна към първа база, чу как Съли извика: „Добър удар, Боб.“ Наистина ударът беше добър и имаха възможност да изравнят резултата, ако Боби беше спрял на втора база. Обаче той не спря. Тринайсетгодишните почти никога не успяваха да върнат топката в центъра с голяма точност, но този път приятелят на Съли от лагера „Уини“ Дюк Уендъл запрати топката наляво към другия приятел на Съли Рони Олмкуист. Боби плонжира, но почувства ръкавицата на Рони, която го докосна по глезена секунда преди да стигне до базата.

— Аут! — извика съдията, който се беше приближил, за да следи играта по-добре. На пейките отстрани приятелите и родителите на „Лъвовете“ радостно ръкопляскаха.

Боби стана и ядосано погледна съдията, който беше около двайсетгодишен. Свирката беше закачена на врата му, а носът му беше намазан с черна боя.

— Бях сейф.

— Съжалявам, Боби — рече младежът. — Много хубаво удари топката, но си аут.

— Не бях! Лъжец такъв! Защо лъжеш, а?

— Изхвърлете го! — извика някой от родителите на трибуните. — На такъв въобще не трябва да му обяснявате какво е станало!

— Върви да седнеш при отбора си, Боби — рече съдията.

— Бях сейф! — изкрещя момчето. — Вижда се добре! — Посочи към мъжа на трибуните, който беше предложил да го изхвърлят от играта. — Онзи ли ти плати, за да загубим, а? Оня дебелак ли ти плати?

— Стига, Боби — каза съдията. Изглеждаше много глупаво със своята колежанска шапка и свирка на врата. — Предупреждавам те.