Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

„Но на хората като нас понякога им се връща това, което правят — помисли си Боби, докато чакаше Хари да се появи сам. — Понякога става така.“

Определеният ден беше шести август. Хари вървеше през парка към Броуд Стрийт, все още облечен в своята червена униформа от магазина — какъв мръсник! — и си тананикаше „Извади ножа“ с глас, който можеше да разтопи желязо. Като внимаваше да не закачи клоните на дърветата, Боби излезе от скривалището си и тръгна на пръсти след него. Щеше да вдигне бейзболната си бухалка, когато се увери, че е достатъчно близо. Щом замахна, си спомни какво беше казал Тед: „Три големи момчета срещу едно момиченце. Те вероятно са мислели, че ти си лъв.“ Но Каръл определено не беше „лъв“, нито пък Боби. Съли-Джон беше „лъв“, но тогава не беше тук. Не беше тук и сега. Този, който се прокрадваше зад Хари Дулин, не беше дори „вълк“. Беше само една хиена, но какво от това? Заслужаваше ли Хари някакво по-добро отношение?

„Не“ — помисли си Боби и замахна с бухалката. Когато тя се стовари върху Хари, чувството беше дори по-хубаво от онова, когато беше ударил топката на игрището и я беше запратил в лявата половина на полето.

Хари извика от болка и изненада и се просна на земята. Боби веднага го удари втори път под лявото коляно.

— О-о-о-ох! — извика Хари. Беше направо прекрасно да чуваш как крещи Хари Дулин. Беше направо супер. — Ох, боли! Много боли!

„Не трябва да го оставям да се изправи — помисли си другото момче и хладнокръвно избра следващото място, където да го удари. — Той е два пъти по-голям от мен. Ако не улуча, ще се изправи и ще ми откъсне главата. Направо ще ме убие!“

Хари се опитваше да се отдръпне назад, като риеше из чакъла на пътеката с лакти и с гуменки. Боби замахна, удари го в корема и му изкара въздуха. Хари се отпусна на земята по гръб. Погледът му беше замъглен, а в очите му имаше сълзи. Зениците му се бяха превърнали в малки точици, изпълнени със злоба. Устата му — тънка черта, такава, каквато беше в деня, когато ги беше спасила Рионда — сега беше изкривена от болка.

— Не! Стига! Ще ти дам всичките си пари! Стига!

„Той не може да ме познае — осъзна Боби. — Слънцето го заслепява и той дори не може да ме види.“

Това беше добре.

— Не е достатъчно! — бяха казали учителите в лагера „Уини“, когато идваха на проверка по стаите. Така казваше Съли, а не че на Боби му пукаше. Не даваше и пет пари за скапаните проверки на стаите.

Той се наведе по-близо до изпълненото с болка лице на Хари.

— Помниш ли ме, Робин Худ? Аз съм бебето Малтекс.

Хари престана да крещи. Погледна към Боби, позна го и успя да изрече:

— Ще… те… хвана…

— Нищо няма да хванеш — отвърна Боби и когато той се опита да го хване за глезена, го ритна в ребрата.

— О-о-о-ох! — извика отново Хари Дулин. Какъв мръсник! Най-големият мръсник от мръсниците!

„От това може би ме заболя повече, отколкото теб — помисли си Боби. — Да риташ хората с гуменки не е особено умно.“

Хари се превъртя. После се опита да се изправи и тогава Боби с все сила го удари през кръста. Звукът приличаше на този, който издаваше тупалката, когато тупаш килим. Единственото, което щеше да го зарадва повече, беше, ако на пътеката лежеше господин Бидърман. Боби знаеше много добре къде точно иска да го удари.

Половин филия обаче беше по-добре от никаква. Майка му казваше нещо такова.

— Това ти е за бебето Джърбър — рече Боби. Хари лежеше по гръб на пътеката и плачеше. От носа му се стичаха сополи като големи зелени потоци. С едната си ръка се опитваше да разтрие изтръпналия си кръст.

Боби стисна дръжката на бухалката. Искаше да я вдигне още веднъж и да я стовари не върху краката или кръста на Хари, а върху главата му. Искаше да чуе как ще изпука черепът му. Казваше си, че светът ще стане по-добър без този мръсник. Без това малко ирландско лайно. Този малък подлец…

„Спокойно, Боби — рече гласът на Тед. — Достатъчно, така че спокойно. Контролирай се.“

— Ако я докоснеш отново, ще те убия — изрече. — Ако я докоснеш, ще ти подпаля къщата. Скапан мръсник.

Беше клекнал до Хари за тези последни думи. После изправи, огледа се и тръгна по пътеката. Когато срещна близнаците Сигсби, вече си подсвиркваше.

През последвалите години за Лиз Гарфийлд беше станало ежедневие да вижда полицай на прага си. Първият, който се появи, беше полицай Реймър, местното ченге, който понякога купуваше на децата сладолед в парка. Вечерта на шести август той позвъни на вратата на апартамента на първия етаж на номер 149 на Броуд Стрийт. Полицай Реймър не изглеждаше щастлив. С него беше Хари Дулин. Той вървеше като старец и се държеше за кръста.