Стивън Кинг - Сблъсък

Очите на Ник се разшириха от изненада. Шериф Бейкър — мъртъв? Но нали снощи жена му бе казала, че Джон се чувства по-добре? А тя… на нея нищо й нямаше? Не, направо е невъзможно!

— Да, мъртъв е — прошепна Соумс, сякаш прочел мислите на глухонемия. — И не е единственият. През последните дванайсет часа подписах също толкова смъртни акта. И знам още двайсетина души, които ще умрат до обяд, ако Бог не се смили над тях. Но се съмнявам, че Господ има пръст тук. Дори си мисля, че би предпочел да не се намесва.

Ник извади бележника от джоба си и написа: „Какво им е?“

— Нямам представа — отвърна лекарят, бавно смачка листчето и го хвърли в канавката. — Но повечето хора в града са се заразили и съм изплашен както никога досега. Самият аз съм болен, въпреки че в момента ме измъчва преумората. Вече не съм млад и не мога безнаказано да работя часове наред без никаква почивка. — В уморения му глас се промъкна плачлива нотка, която за щастие Ник не можеше да чуе. — А самосъжалението изобщо няма да ми помогне.

Младежът, който не бе разбрал, че Соумс се самосъжалява, озадачено го изгледа.

Лекарят излезе от колата и за миг се улови за рамото на Ник, за да се задържи на крака. Старческите му ръце леко трепереха и трескаво сграбчваха младежа.

— Ела да седнем на онази пейка, Ник. Приятно ми е да разговарям с теб. Но сигурно са ти го казвали и преди.

Глухонемият се обърна и посочи към затвора.

— Няма къде да избягат — успокои го Соумс. — Ако са пипнали болестта, има други пациенти, които трябва да навестя преди това.

Двамата седнаха на боядисаната в яркозелено скамейка, на облегалката на която бе изписана реклама на местна застрахователна компания. Соумс с доволна въздишка вдигна лице към топлите слънчеви лъчи, сетне заговори:

— Простуда и висока температура. — Първите повиквания започнаха около десет вечерта. Последните пациенти, които прегледах, са само хремави. Слава Богу, че нямат стомашно разстройство.

„Трябва да се приберете и да си легнете“ — написа Ник.

— Знам. И ще го сторя, но първо искам да си почина няколко минути…

Очите му се затвориха и Ник помисли, че старецът е заспал. Тъкмо се питаше дали да прескочи до закусвалнята и да вземе храна за Били и за Майк, когато Соумс заговори, без да отваря очи. Ник се втренчи в устните му.

— Симптомите са съвсем обикновени — като тези на простудата. — Той започна да ги изброява на пръсти, докато разпери и десетте като ветрило. — Хрема, висока температура. Главоболие. Слабост и безсилие. Загуба на апетит. Болки при уриниране. Подуване на жлезите; отначало незначително, а след това — силно. Отоци под мишниците и по слабините. Затруднения при дишането.

Той изгледа младежа и продължи:

— Това са симптомите на обикновена настинка, на грип, на пневмония. Медицината може да се справи с тези заболявания чрез антибиотиците, освен ако пациентът е бебе или старец на преклонна възраст, или пък организмът му е отслабнал от наскоро прекарана болест. Но в нашия случай те не действат. Хората се заразяват бързо или бавно, но това няма значение. Нищо не помага срещу странната болест. Състоянието на пациента временно се подобрява, сетне отново се влошава, организмът все повече отслабва, а отоците стават все по-големи. Накрая настъпва смърт. Някой е допуснал грешка и сега се опитват да прикрият всичко.

Ник въпросително го изгледа. Питаше се дали е разбрал правилно последните му думи и дали лекарят не бълнува.

— Звучи малко параноично, нали? — продължи Соумс и измъчено се усмихна. — Знаеш ли, доскоро се страхувах от параноята на по-младите хора. Те страдат от манията, че някой подслушва телефоните им… преследва ги… контролира ги чрез компютър… Сега се оказва, че са били прави, а аз — не. Животът е прекрасен, Ник, но установих, че на стари години ми се налага да преоценявам много стойности.

„Какво искате да кажете?“ — написа Ник.

— Нито един телефон в Шойо не работи — заяви Соумс. Младежът нямаше представа дали лекарят отговаря на въпроса му (беше хвърлил само бегъл поглед на последната бележка), или е „превключил“ на друга тема. Навярно високата температура объркваше съзнанието му.

Докторът забеляза озадаченото изражение на Ник и очевидно си помисли, че глухонемият не му вярва. Ето защо побърза да допълни:

— Абсолютно съм сигурен. Ако се опиташ да проведеш междуградски разговор, чуваш автоматично повтарящо се съобщение за повреда по линията. И още нещо — двата входа и изхода към магистралата са преградени с бариери с надпис: „Ремонт на пътя“. Само че няма никакъв ремонт. Сигурен съм, защото лично проверих. Навярно е възможно бариерите да се отместят, но тази сутрин движението по магистралата беше много слабо. Забелязах само военни камиони и джипове.