Стивън Кинг - Сблъсък

Щом се унесеше, младежът сънуваше кошмари. Когато се събуди, си спомняше единствено как върви през безкрайно царевично поле и търси нещо, като изпитва вледеняващ страх от това, което сякаш го преследва.

Стана рано и грижливо измете ареста, без да обръща внимание на Били Уорнър и на Майк Чилдрис. Когато понечи да излезе, Били изкрещя:

— Да знаеш, че Рей ще се върне! А когато се заеме с тебе, ще съжалиш, че не си и сляп!

Ник, който вървеше към вратата и беше с гръб към него, пропусна по-голяма част от тирадата му.

Върна се в канцеларията, взе някакъв стар брой на списание „Таймс“ и се зачете. Реши да си вдигне краката върху бюрото, после си каза, че така положително ще си навлече гнева на шерифа, когато той дойде на работа.

Когато стана осем, Ник се обезпокои; питаше се дали състоянието на Бейкър се е влошило през нощта. Досега би трябвало да е дошъл, за да предаде тримата затворници на щатските полицаи, когато благоволяха да пристигнат. Освен това стомахът на Ник се свиваше от глад. Тази сутрин момчето от кафенето изобщо не се появи. Глухонемият погледна към телефона повече с отвращение, отколкото с копнеж. Обичаше да чете научна фантастика и от време на време си купуваше евтини джобни книги от прашните антикварни магазини. И сега не за пръв път си помисли, че за глухонемите ще настъпи нова ера, когато в употреба влязат видеотелефоните, описвани във фантастичните романи.

В девет без петнайсет безпокойството му нарасна. Отиде да надникне в ареста.

Били и Майк стояха до вратите на килиите си и удряха по решетките с обувките си. Поведението им беше доказателство, че хората, които не могат да говорят, не са най-големите тъпанари на света. Винс Хоган лежеше на нара. Когато Ник надникна в ареста, затворникът само извърна глава и се втренчи в него. Лицето му беше бледо, с изключение на поруменелите от температурата страни, под очите му имаше тъмни сенки. Челото му беше оросено от пот. Ник забеляза апатичните му, блестящи от температурата очи и разбра, че младежът е болен. Това го накара да се разтревожи още повече.

— Хей, глупчо, няма ли да даваш закуска? — извика му Майк. — А старият Винс има нужда от доктор. Клеветничеството май не му понася много добре, а, Бил?

Бил очевидно не искаше да се заяжда.

— Съжалявам, че ти се разкрещях, човече, ама Винс наистина е болен. Трябва да повикаш доктор.

Ник кимна и излезе, като се питаше какво да прави. Отиде до бюрото и написа в бележника: „До шериф Бейкър, или до когото и да било: трябва да взема закуска за затворниците и да доведа доктор Соумс при Винсент Хоган. Той действително е болен, сигурен съм, че не се преструва. Ник Андрос“. Откъсна листа и го постави в средата на бюрото. Сетне пъхна бележника в джоба си и излезе.

Първото, което му направи впечатление, бе горещината и миризмата на нагрята от слънцето зеленина. Следобед сигурно щеше да бъде ад. В ден като този хората бързат отрано да си свършат работата и следобед се крият от жегата, но на Ник му се стори, че главната улица на Шойо изглежда необикновено пуста, все едно, че беше неделя.

Повечето от диагоналните места за паркиране пред магазините бяха празни. От време на време по улицата минаваше по някоя кола или камион, но липсваше делничното оживление. Магазинът за строителни материали май беше отворен, но щорите на търговската банка все още бяха спуснати, макар да минаваше девет.

Той зави надясно към кафенето, намиращо се на пет преки от полицията. Когато измина три, забеляза колата на доктор Соумс, която бавно се движеше по улицата и криволичеше от единия към другия край на платното, сякаш бе изтощен човек. Ник размаха ръце, без да бъде сигурен, че Соумс го е видял. Ала лекарят спря напряко на тротоара, без да го е грижа, че е заел четири от обозначените места за паркиране. Не излезе от колата, а остана зад волана. Младежът беше шокиран от вида му. Соумс беше остарял с двайсет години откакто предната вечер шеговито се бе заяждал с шерифа. Навярно бе уморен до смърт, но дори Ник разбираше, че не само умората е причина за ужасяващия му вид. Сякаш за да потвърди предположенията му, лекарят извади смачкана носна кърпа от горния джоб на сакото си, подобно на стар илюзионист, изпълняващ омръзнал му до смърт изтъркан трик, и няколко пъти кихна. Сетне облегна глава на седалката на колата и си пое дъх с широко отворена уста. Кожата му беше опъната и жълтеникава като на мъртвец.

Внезапно Соумс отвори очи и промълви:

— Шериф Бейкър е мъртъв. Сигурно това искаше да ме попиташ. Умря малко след два сутринта. Сега Джени е болна.