Стивън Кинг - Сблъсък

Ник падна, отвори уста и от очите му потекоха беззвучни сълзи. Господи, защо го бяха затворили тук с този белязан гигант, с този плешив таласъм! Непознатият изобщо не бе глухоням, това беше просто жестока шега.

Руди внимателно му помогна да се изправи и го поведе към масата, върху която имаше бележник. Посочи към бележника, сетне към Ник. Момчето намръщено впери поглед в празните листове, после извърна очи към плешивия, накрая поклати глава. Руди кимна и отново посочи бележника, извади молив и го подаде на момчето. То го изпусна, сякаш бе опарил пръстите му, и поклати глава.

Руди отново му плесна шамар, а Ник безмълвно заплака. Белязаният впери поглед в него, очевидно въоръжен с безкрайно търпение. Сетне посочи към бележника. Към молива. Към Ник.

Ник стисна молива в юмрук и написа четирите думи, които знаеше, напрягайки до крайна степен мозъка си, който сякаш бе ръждясал и обвит в паяжини поради липса на употреба:

НИКЪЛЪС АНДРЮС

МАЙНАТА ТИ

Сетне счупи молива на две и намръщено и предизвикателно изгледа Руди. Ала гигантът се усмихваше. Внезапно се наведе над масата и притисна главата на момчето между мазолестите си длани. Топлите му ръце бяха безкрайно нежни. Ник не си спомняше откога не са го докосвали с такава любов. Единствено майка му го беше милвала така.

Руди отдръпна ръце, взе парчето молив с подострения връх и обърна на празна страница от бележника. Посочи с молива към нея, после към Ник. Направи го отново. И отново. И отново. Най-сетне Ник разбра.

„Ти си тази. празна страница.“

Той се разплака.

Руди остана с него цели шест години.

„… където се научих да чета и да пиша с помощта на един човек на име Руди Спаркман. Извадих голям късмет с него. През 1984 сиропиталището беше закрито поради липса на средства. Приютиха в различни домове част от децата, но аз не бях сред щастливците. Казаха ми, че след известно време ще ме настанят при някое семейство и държавата ще плаща издръжката ми. Исках да бъда заедно с Руди, но той служеше във войските на ООН в Африка.

Тогава реших да избягам. Тъй като бях навършил шестнайсет, едва ли са си направили труда да ме търсят. Мислех си, че всичко ще бъде наред, ако не се забъркам в някоя каша. И се оказах прав, поне досега. Реших да завърша гимназия задочно, защото Руди все ми повтаряше, че няма нищо по-важно от образованието. Когато се установя някъде за по-дълго, ще взема и матурата. Няма да ми е трудно — учението ми доставя удоволствие. Може би един ден ще постъпя в колеж. Знам, че ще ви прозвучи налудничаво — глухоням да учи в колеж — но смятам, че е възможно. Е, това е моята история.“

На следващата сутрин Бейкър дойде в седем и половина, точно когато Ник изнасяше кошчетата с боклук. Шерифът изглеждаше много по-добре.

„Как се чувствате?“ — написа Ник.

— Сравнително добре. До полунощ изгарях от температура — подобно нещо не ми се е случвало откакто бях малък. Дори аспиринът не ми помогна. Джени искаше да позвъним на лекаря, но към дванайсет и половина температурата ми спадна. След това съм спал като пън. А ти как се справяш?

Ник вдигна палец.

— Как са нашите гости?

Глухонемият изкриви лице в злобна гримаса, няколко пъти отвори и затвори уста, разтресе невидима решетка. Бейкър отметна глава и се разсмя, кихна няколко пъти и заяви:

— Страхотен актьор си — трябва да те покажат по телевизията. Написа ли си биографията, както ти заръчах?

Младежът кимна и му подаде два листа, изписани на ръка. Шерифът седна и внимателно ги прочете. Когато свърши, гледа Ник толкова дълго и проницателно, че глухонемият се смути и неловко сведе очи.

Когато отново се осмели да вдигне поглед, Бейкър го попита:

— Нима искаш да кажеш, че си живял сам цели шест години?

Ник кимна.

— И действително си изкарал задочните гимназиални курсове?

Глухонемият бързо започна да пише в бележника: „Отначало ми беше много трудно, защото се бях научил да чета и да пиша доста късно. Когато закриха сиропиталището, тъкмо бях започнал да наваксвам — взех задочно шест изпита и още шест, докато живеех в Чикаго. Научих за този начин на образование от някаква листовка. Трябва да изкарам още четири, за да завърша средното си образование.“

— Какви изпити ти престоят? — попита шерифът, обърна се и изкрещя: — Хей, вие там, млъкнете! Ще си получите кифлите и кафето, щом се освободя и нито минута по-рано!

Ник написа: „Геометрия. Математика. Двегодишен курс по езиково обучение. Всичко това е необходимо, за да постъпя в колеж.“