Стивън Кинг - Сблъсък

„Роден съм в Каслин, Небраска, на 14 ноември 1968. Баща ми беше независим фермер. Родителите ми вечно били на ръба на фалита и дължали пари на шест банки. Майка ми била в шестия месец бременна с мене и татко я карал с камиона към града на преглед. Ненадейно кормилната щанга се счупила и камионът паднал в крайпътната канавка. Татко получил инфаркт и починал.

След три месеца съм се родил аз — глухоням. Сигурно е дошло като още един удар за майка ми, след внезапната смърт на съпруга й.

Тя продължи да поддържа фермата до 1973, сетне й я отнеха «големите мошеници», както тя обичаше да се изразява. Нямахме никакви роднини, ала мама писа на някакви приятели в Биг Спрингс, Айова и те й намериха работа в пекарна. Живяхме там до 1977, когато майка ми загина. Премаза я мотоциклетист, докато пресичала улицата на път към къщи. Човекът не бил виновен, дори не карал с превишена скорост. Просто спирачките му отказали. От баптистката църква погребаха мама безплатно. Същата църква ме изпрати в сиропиталището «Деца на Исус Христос» в Дъ Мойнс. Това заведение се поддържа с помощта на различни църкви. Там се научих да чета и да пиша…“

Той престана да пише. Ръката го болеше, но не заради това прекъсна „съчинението“ си. Мъчителните спомени го караха да се чувства зле, сякаш вдигаше температура. Върна се в ареста и надникна в килиите. Чилдрис и Уорнър спяха. Винс Хоган стоеше до решетките, пушеше цигара и гледаше към отсрещната празна килия. Където щеше да се намира Рей Бут, ако не беше успял да избяга. По всичко личеше, че Хоган е плакал и това предизвика съчувствието на бедния глухоням Ник Андрос. Като малък Ник бе научил от филмите една дума: „ИЗОЛИРАН!“ Тя винаги му бе напомняла нещо фантастично, излязло от произведенията на Лъвкрафт — ужасяваща дума, отекваща в съзнанието му, дума, описваща всички разновидности на стреса, които съществуват единствено извън нормалния свят и в дълбините на човешката душа. През целия си живот Ник бе изолиран.

Той отново седна зад бюрото и прочете последния ред от „автобиографията си“: „Там се научих да чета и да пиша…“ Но това не му се бе удало лесно. Живееше сред вечна тишина. Писането беше нещо като код, речта — движението на устните, повдигането и спускането на зъбите, танцуването и подскачането на езика. Майка му го беше научила да разпознава думите по устните на събеседника и да пише името си с големи, разкрачени букви. Говореше му: „Така се казваш. Това си ти, Ники.“ Само че той разбра какво му говори едва когато тя посочи към листа, сетне към него. Най-страшното за него не беше животът сред вечна тишина, а незнанието на названията на предметите. Едва когато стана четиригодишен, Ник започна да осъзнава необходимостта от наименования. Чак когато навърши шест, разбра, че високите зелени предмети се наричат „дървета“. Не че не се интересуваше — напротив — просто никой не се бе досетил да му го каже, а той бе „изолиран“.

След смъртта на майка му той напълно се затвори в себе си. Сиропиталището представляваше потънало в оглушителна тишина място, където кльощави момчета с мрачни физиономии се подиграваха на недъга му. Често двамина юначаги се спускаха към него. Единият — притиснал с ръце към устата си, другият — към ушите си. Ако наблизо нямаше човек от персонала, те се нахвърляха и го биеха. Защо ли? Безпричинно. А може би в този суров свят съществуваше понятие „жертва на жертвите“.

Ник изгуби желание да контактува с околните, в резултат на което постепенно загуби способността да мисли. Скиташе се наоколо безцелно и наблюдаваше безименните предмети около себе си. Виждаше как децата на игрището мърдат устните си, повдигат и спускат зъбите си като бели подвижни мостове, и движат езиците си в ритуала, наричан „говор“. Понякога откриваше, че повече от час се е взирал в някакъв облак.

Тогава в живота му се появи Руди — огромен мъжага с покрито с белези лице и с плешива глава. Беше висок близо два метра, но дори да бе по-нисък, пак щеше да изглежда като великан в сравнение с дребничкия Ник Андрос. Двамата се запознаха в сутерена на сиропиталището, където имаше маса, шест-седем стола и телевизор, който работеше от време на време. Руди приклекна, докато очите му се изравниха с тези на Ник, сетне вдигна огромните си, покрити с белези ръце и докосна първо устните, после ушите си.

„Аз съм глухоням.“

Момчето намусено извърна глава, сякаш искаше да каже: „Хич не ми пука.“

Гигантът му удари шамар.