Стивън Кинг - Сблъсък

Направиха завой, предницата на колата силно подскочи, когато слязоха от бордюра и прегазиха мъртвия репортер. Сержантът на дясната седалка внезапно кихна и обля с пръски слюнка предното стъкло.

Пред тях понтиакът продължаваше да се влачи върху задните джанти. Предницата му лудешки подскачаше. Стиснал волана, дебелият фотограф се разплака при вида на форда, който неумолимо го настигаше. Натискаше газта до дупка, ала понтиакът не можеше да вдигне повече от шейсет и постепенно се разпадаше на части. По радиото Лари Ъндърууд беше заменен от Мадона, която уверяваше слушателите, че се интересува от материалните блага.

Фордът задмина понтиака и за миг фотографът се обнадежди — представи си го, че продължава напред и изчезва зад хоризонта, като го оставя на мира.

В този момент младежът удари спирачки и подскачащата предница на понтиака се удари в калника на форда, разнесе се скърцане на изкривен метал. Фотографът удари главата си във волана, от носа му шурна кръв.

Той се плъзна по загрятата седалка, като че бе покрита със смазка, измъкна се пред дясната врата и побягна по бордюра. От време на време трескаво и ужасено се оглеждаше и хвърляше поглед назад. Достигна някаква ограда от бодлива тел, прескочи я, носейки се във въздуха като огромен балон, и си помисли: „Ще се спася, мога да тичам неуморно…“

Падна от другата страна и кракът му се закачи в бодливата тел. Фотографът нададе вой до небесата. Докато се опитваше да освободи крачола си и дебелия си крак, двамата младежи се приближиха и насочиха автоматите си към него.

„Защо?“ — опита се да ги попита той, но от устните му се изтръгна тихо и безпомощно скимтене, сетне куршумите пръснаха черепа му.

През този ден във вестниците не се появи нито един репортаж за странната болест или за каквито и да било неприятности в Сайп Спрингс, Тексас.

Ник отвори вратата на канцеларията на шериф Бейкър и затворниците моментално зинаха срещу него. Винсент Хоган и Били Уорнър бяха в тесните килийки вляво, а Майк Чилдрис — в дясната. Съседната килия бе празна, тъй като Рей Бут, притежател на пръстен, причисляващ го към братството в Луизианския университет, беше успял да избяга.

— Хей, глухар! — извика Чилдрис. — Хей, шибан глухар! К’во ше стане с тебе, щом се измъкнем оттук, а? К’во, по дяволите, ше стане с тебе?

— Лично ще ти откъсна топките и ще ги натикам в гърлото ти, та да се задушиш — обеща Били Уорнър. — Разбираш ли какво ти казвам?

Винс Хоган мълчеше. Майк и Били нямаха подкрепа от него през този ден, 23 юни, когато щяха да ги откарат в Калхунския областен затвор. Там щяха да останат до началото на процеса. Шерифът бе разпитал Винс и той беше изпял всичко. Бейкър обясни на Ник, че има право да предяви обвинение срещу юначагите, но съдебните заседатели едва ли ще му повярват, тъй като срещу него ще свидетелстват трима, дори четирима души, ако заловяха Рей Бут.

През последните няколко дни шериф Бейкър бе спечелил уважението на глухонемия. Беше сто и трийсет килограмов бивш фермер, заслужено спечелил си прозвището Големия Лош Джон. Уважението на Ник не бе продиктувано от факта, че Бейкър го бе назначил да почиства изтрезвителното, за да навакса откраднатата си заплата, а защото шерифът се бе заел със залавянето на хората, пребили и ограбили беззащитния глухоням. Беше постъпил така, сякаш Ник бе от най-старите и уважавани фамилии в града, не непознат глухоням скитник. Шерифите в повечето градчета по южната граница не биха се поколебали да изпратят Ник за шест месеца в изправителен дом или на работа в някоя пътностроителна бригада.

През онази сутрин бяха отишли в дъскорезницата, където работеше Винс Хоган, с частното комби на Бейкър, вместо с патрулната кола. Под таблото на комбито бе скрита пушка („Винаги е заредена“ — похвали се шерифът) и помощен „буркан“, който Бейкър поставяше на покрива, когато пътуваше служебно. И сега стори същото, когато наближиха двора на дъскорезницата.

Бейкър непрекъснато храчеше, плюваше през прозореца, секнеше си носа и бършеше зачервените си очи. Когато говореше, грачеше като сирена. Ник не можеше да го чуе, но и без това беше ясно, че шерифът здравата е настинал. Когато колата влезе в паркинга, Бейкър се обърна към глухонемия:

— Щом го видим, ще го уловя за рамото и ще те попитам: „Този ли е?“, а ти ще кимнеш. Хич не ми пука, дали Винс е един от нападателите. Ти само кимни. Ясно ли е?

Ник кимна.

Винс работеше на хобелмашината, като я захранваше с дъски. Обувките му бяха затънали в стърготини. Той нервно се усмихна на Джон Бейкър, сетне гузно погледна към Ник, застанал до шерифа. Мършавото лице на глухонемия беше покрито със синини и все още бе твърде бледо.