Стивън Кинг - Сблъсък

Старки ги разкъса.

— Синя база Едно! — повтаряше далечният глас. — Не те чуваме! Повтарям. Не те чуваме.

— Тук съм, Лайън — промърмори Старки. Беше отворил книгата на последната страница и проследяваше с пръст колонката под названието: „Строго секретни противомерки“ .

— Лайън, чуваш ли ме?

— Чувам те отлично, База Едно.

— Трой — бавно произнесе Старки. — Повтарям: Трой. А сега повтори след мен.

Настъпи тишина, нарушавана от пращенето. Ненадейно Старки си спомни за подвижните радиостанции, които като деца си правеха с помощта на две празни консервени кутии на десетина метра намазано с парафин въже.

— Повтарям отново…

— О, Господи! — изхълца младежки глас от другата страна на линията.

— Повтори след мен, синко.

— Т-трой — произнесе младежът. Сетне, малко по-уверено повтори: — Трой.

— Отлично — похвали го Старки. — Бог да те закриля, синко. Край.

— И вас, сър. Край.

Дочу се изщракване, пращене, друго изщракване и тишина, нарушена от гласа на Лен Крейтън:

— Били?

— Да, Лен.

— Записах всичко.

— Хубаво си направил — уморено изрече Старки. — Напиши си доклада както намериш за добре.

— Не ме разбираш, Били. Постъпи съвършено правилно. Поздравявам те и те подкрепям.

Старки усети, че очите му се затварят. За миг престана да чувства въздействието на сините хапчета.

— Бог да закриля и теб, Лен — промълви той с пресекващ глас. Сетне изключи интеркома и се върна пред монитор номер 2. Сключи ръце зад гърба си като генерал, извършващ преглед на армията, и се втренчи във Франк Д. Брус и в лабораторията, превърнала се в гробница. След няколко минути отново го обзе спокойствие.

Шосе 36 води на югоизток от Сайп Спрингс по посока Хюстън, докъдето има около един ден път с автомобил. По шосето бясно летеше „Понтиак Бонвил“. Когато превали възвишението, едва успя да избегне сблъскването с форда, преградил пътя.

Шофьорът, трийсет и шест годишен репортер на голям хюстънски всекидневник, удари спирачките. Гумите засвистяха, предницата на понтиака се наклони към шосето, сетне поднесе наляво.

— Боже Господи! — възкликна фотографът на предната седалка, изпусна фотоапарата си на пода и трескаво се опита да си сложи предпазния колан.

Шофьорът отмести крака си от спирачката, подкара форда по банкета, сетне усети, че левите колела заорават в меката пръст. Натисна докрай газта и успя да изведе колата на асфалта. Изпод гумите излизаше синкав дим. Радиото продължаваше да гърми:

Репортерът отново натисна спирачката. Понтиакът поднесе и спря. Наоколо не се виждаше жива душа, слънцето изпичаше безмилостно. Младият мъж дълбоко си пое дъх, опитвайки да се поуспокои, сетне внезапно го обзе гняв. Включи на задна скорост и се понесе към форда и към двамата мъже, прикрили се зад него.

— Хей — нервно поде фотографът. Беше огромен дебелак и не бе участвал в бой от времето, когато беше деветокласник. — Слушай, може би е по-добре да…

Не успя да довърши изречението си, тъй като бе отхвърлен назад. Сред звук от свистене на гуми репортерът рязко спря колата, изключи двигателя и излезе навън. Сетне, свил длани в юмруци, се запъти към двамината зад форда и изкрещя:

— Абе, педерасти такива! Замалко да ме убиете. Сега ще ви…

Беше служил четири години в армията. Ето защо моментално разпозна марката на автоматите, които двамата непознати извадиха от багажника на форда. За миг се вкамени под жаркото тексаско слънце и подмокри панталоните си.

После закрещя и мислено се обърна и побягна към понтиака, но всъщност дори не помръдна. Непознатите откриха огън в гърдите и в слабините на репортера. Той падна на колене и безмълвно протегна ръце, сякаш молеше за милост. В този момент един откос го улучи на сантиметри над лявото око и го скалпира.

Фотографът се бе обърнал на седалката и наблюдаваше всичко, но все още не бе осъзнал напълно случилото се, когато двамата младежи прескочиха тялото на репортера и се насочиха към понтиака с вдигнати автомати.

Дебелакът се плъзна на шофьорското място, от ъгълчетата на устата му излизаха мехурчета от слюнка. Ключовете бяха на мястото си. Той запали мотора и понтиакът потегли с подскок точно когато двамата започнаха да стрелят. Реши, че колата поднася надясно, сякаш великан бе ритнал задницата й; воланът завибрира в ръцете му, сетне едната гума се спука. След секунда великанът удари колата от другата страна, от асфалта полетяха искри. Фотографът стискаше вибриращия волан и жално скимтеше. Задните гуми се разкъсаха и заплющяха като черни знамена. Двамата младежи тичешком се качиха във форда, включен в списъка на военните коли, обслужващи Пентагона.