Стивън Кинг - Сблъсък

Когато Лари, закопчавайки ризата си, влезе в кухнята, новините бяха свършили и Джин Шалит интервюираше някакъв плешив мъж. Плешивият показваше миниатюрни стъклени фигурки на животни, изработени от него. Похвали се, че стъклодухачеството му било хоби от четирийсет години насам и книгата му щяла да бъде публикувана от „Рендъм Хауз“. Сетне изведнъж кихна.

— Извинен сте — каза Джин Шалит и се изсмя.

— Как ги искаш — пържени или бъркани? — попита Алис Ъндърууд, още по халат.

— Бъркани — отвърна Лари. Знаеше, че няма смисъл да обяснява, че не обича яйца. Според майка му закуска без яйца не беше истинска закуска. (Когато беше в добро настроение, тя ги наричаше „чупливки“.) Според нея бяха .изключително полезни, защото съдържаха белтъчини и хранителни вещества. Представата й за хранителни вещества бе доста смътна, но всеобхващаща. Алис можеше да изреди цял поменик от тях, както и „вредните за организма“ храни: бонбони, туршии, шоколадови десерти, розовите дъвки, които се продаваха заедно с портрети на бейзболисти и — Боже мой — още куп други.

Той седна и се загледа, докато майка му приготовляваше яйцата; изсипа ги в стария почернял тиган и ги разбърка със същия тел, който използваше по времето, когато Лари беше първокласник.

Сетне тя извади кърпичка от джоба на халата си, кихна, изкашля се в нея, промърмори „по дяволите“ и прибра кърпичката.

— В отпуска ли си, мамо?

— Обадих се, че съм болна. Тази хрема ще ме довърши. Мразя да отсъствам от работа в петък, толкова колежки се преструват на болни в края на седмицата, но трябва да си остана вкъщи, за да се оправя. Имам температура, а отгоре на всичко и сливиците ми са възпалени.

— Повика ли лекар?

— Докторите ходеха на визитации по домовете по времето, когато бях очарователна девойка — отвърна Алис. — Сега, ако не ти е добре, трябва да отидеш в болницата. Или пък да висиш цял ден, докато те прегледа някой шарлатанин в онези заведения за — ха! ха! — приходящи пациенти. Знаеш ли какво мисля за тях — че там използват старците като опитни зайчета за поредната правителствена здравна програма. Не можеш да си представиш каква навалица е по тези заведения. Предпочитам да си остана вкъщи и да взимам аспирин — утре ще съм като кукуряк.

Лари прекара почти цялата сутрин у дома, опитвайки се да й помогне. С геройски усилия премести телевизора в спалнята й („Ще получиш херния, за да гледам «Да се споразумеем»“ — намусено промърмори Алис), донесе й сок, крем за разтривки и изтича до магазина за едно-две евтини романчета. След това не им остана нищо друго, овен взаимно да си лазят по нервите. Майка му отбеляза колко зле работи телевизорът в спалнята, а Лари едва се сдържа да не й се сопне, че лошото изображение все пак е за предпочитане пред липсата на телевизор. Най-накрая не издържа и заяви, че отива да се поразходи.

— Прекрасна идея — възкликна майка му с очевидно облекчение. — А пък аз ще си подремна. Добро момче си, Лари.

Той слезе по тясната стълба (асансьорът все още не работеше) и излезе на улицата, обзет от чувство за вина. Предстоеше му да прекара приятен ден, освен това още имаше някой и друг долар в джоба си.

Но когато се озова на Таймс Скуеър, настроението му се развали. Вървеше безцелно, след като предвидливо бе прехвърлил портфейла в предния си джоб. Внезапно се закова пред някакъв магазин за грамофонни плочи, омагьосан от собствения си глас, който звучеше от поставените на улицата, разнебитени високоговорители.

„Това съм аз“ — помисли си Лари, докато разсеяно се взираше в изложените албуми, но днес собственият му глас го разстрои, дори нещо по-лошо — накара го да почувства отвращение от родния град. Не искаше да остава нито миг повече под сивкавото, с цвят на мръсно бельо небе, да диша нюйоркския смог, докато непрекъснато опипва портфейла си, за да се увери, че не са му го откраднали. Ню Йорк, името ти е параноя. Внезапно пожела да е в студиото на Западния бряг и да записва нов албум.

Ускори крачка и свърна в един безистен с електронни игри. Дочу оглушителен звън, от високоговорителите се разнасяха звуковите ефекти, придружаващи играта „Състезание със смъртта през 2000 година“, включващи неземните, електронни писъци на умиращите пешеходци. „Страхотна игричка, няма що — помисли си той. — Нищо чудно скоро да се забавляват с «Дахау през 2000 година». Положително ще им достави удоволствие.“