Стивън Кинг - Сблъсък

Постепенно усмивката му помръкна. Телефонът продължаваше да звъни. Може би майка му все пак е решила да отиде на работа? Спомни си зачервеното й от температурата лице, кашлицата и кихането й и гневните възклицания, заглушени от носната й кърпичка. Невъзможно беше да е излязла. Всъщност едва ли имаше сили да го стори.

Той окачи слушалката и разсеяно прибра върнатата монета, сетне излезе от кабината и спря такси. Когато колата отново потегли, запръска дъжд.

Вратата беше заключена и след като потропа два-три пъти, Лари се убеди, че майка му е излязла. Беше чукал толкова силно, че някой от горния етаж в отговор заудря по пода, подобно на разгневен призрак. Младият мъж си каза, че все пак трябва да влезе и да се убеди в предположението си, само че нямаше ключ. Обърна се, понечи да слезе на долния етаж и да позвъни на мистър Фрийман, но в този момент дочу тихо стенание.

Вратата на апартамента беше с три ключалки, но майка му не ги използваше независимо от вечния си страх от порториканците. Лари блъсна вратата с рамо и тя се разлюля в касата. Още един удар и ключалката поддаде. Вратата рязко се отвори и се удари в стената.

— Мамо?

Отново тихо стенание.

В апартамента беше тъмно; навън внезапно се бе смрачило, дочуваха се гръмотевици и шумът от усилващия се дъжд. Прозорецът на хола беше наполовина вдигнат, белите пердета се издуваха като корабни платна, сетне биваха всмуквани обратно през отвора. Част от пода беше намокрена от дъжда.

— Мамо, къде си?

Малко по-силен стон. Лари мина през кухнята, навън отново се разнесе гръм. Замалко щеше да се спъне в майка си, която лежеше по корем на прага на спалнята.

— Мамо! Господи, мамо!

Дочула гласа му, възрастната жена се опита да се обърне по гръб, ала само главата й се завъртя безпомощно, сетне отново клюмна. Дишането й беше учестено и задавено от храчките. Но най-страшното, което Лари никога не забрави, беше как окото й се обърна към него, също като окото на шопар в кланица. Лицето й беше зачервено от температурата.

— Лари, ти ли си?

— Ще те сложа да си легнеш, мамо.

Наведе се, опитвайки се да овладее треперенето на коленете си и вдигна майка си. Халатът й се разтвори и разкри избелялата й от пране нощница и мъртвешки белите й крака, покрити с подути вени.

Цялата гореше и Лари се изплаши. Каза си, че никой не би могъл да оцелее при толкова висока температура. Навярно мозъкът й се пържи.

Сякаш за да потвърди подозренията му, възрастната жена заядливо изрече:

— Лари, иди да измъкнеш баща си от бара!

— Не говори — изплашено отвърна той. — Гледай да заспиш, мамо.

— Баща ти е в бара с онзи фотограф — пискливо изрече тя сред почти осезаемата тишина; навън отново изтрещя гръмотевица. Лари имаше усещането, че тялото му е покрито с бавно стичаща се слуз. През наполовина вдигнатия прозорец на хола нахлуваше студен вятър. Сякаш почувствала го, Алис затрепери, кожата й настръхна, зъбите й затракаха. В полумрака на спалнята лицето й се белееше като пълна луна. Лари отметна завивките, положи майка си на леглото и издърпа одеялата чак до брадичката й. Ала тя продължаваше безпомощно да трепери и най-горното одеяло също потръпваше; лицето й беше зачервено, но по него нямаше и следа от пот.

— Кажи му веднага да се прибере! — изкрещя тя, сетне отново настъпи тишина, нарушавана от хрипливото й дишане.

Лари отиде в хола, тръгна към телефона, но в последния момент се приближи до прозореца, затвори го с трясък, сетне се върна до телефона.

Указателите бяха на полицата под масичката, върху която стоеше апаратът. Младият мъж откри номера на болницата „Мърси“ и го набра, докато навън изтрещя нова гръмотевица. Проблесна мълния и превърна току-що затворения прозорец в черно-бяла рентгенова плака. Майка му изкрещя и викът й смрази кръвта му.

Лари дочу бръмчене в слушалката, сетне изщракване. Привидно бодър глас изрече:

— Говори телефонният секретар на болницата „Мърси“. В момента всички линии са заети. Не затваряйте, ще бъдете свързани при първа възможност. Благодаря. Говори телефонният секретар на болницата „Мърси“. В момента всички…

— Тъпанарите живеят на долния етаж — изкрещя майка му. — Тези порториканци не разбират нищо!

— … линии са заети. Не затваряйте, ще бъдете свързани при…

Той тресна слушалката и за миг остана до телефона; усети, че го облива пот. По дяволите, що за болница е това? Да ти се обади телефонен секретар, когато собствената ти майка умира! Какво ли се е случило?