Стивън Кинг - Сблъсък

Първа й се обади Деби Смит от Сомерсуърт и ентусиазирано съобщи, че Фран е добре дошла, всъщност имат нужда от нея. Една от трите съквартирантки се изнесла от апартамента през май, тъй като си намерила работа като секретарка в някаква фирма. Деби и Рода не били в състояние сами да плащат наема. „Освен това и двете произхождаме от големи семейства и сме свикнали с ревящи бебета“ — бе допълнила приятелката й.

Фран й каза, че ще се нанесе до първи юли, а когато затвори телефона, откри, че лицето й е мокро от сълзи. Плачеше от облекчение. Помисли си, че всичко ще бъде наред, стига да успее да се махне от родния си град. Да бъде далеч от майка си, дори от баща си. Тогава фактът, че е самотна майка, навярно няма да изглежда толкова страшен, ще приеме по-нормални измерения. Безсъмнено бебето щеше изцяло да промени живота й, но това не бе толкова страшно. Някъде беше чела за животно — насекомо или жаба — което при нападение се издувало и увеличавало двойно размерите си. Хищникът (поне теоретично) се изплашвал и побягвал. Донякъде Франи се чувстваше като това насекомо, целият град и заобикалящата я среда (gestalt може би бе по-точното определение) я караха да изпитва подобни чувства. Знаеше, че няма да бъде подложена на публично порицание, но бе сигурна, че трябва да напусне Оугънкуит, ако иска разсъдъкът й да повлияе на разклатените й нерви. Знаеше, че щом се появи на улицата, винаги ще бъде заобиколена от хора, които не я зяпат, но искат да го сторят. Всички местни жители, разбира се, не туристи. Местните хора винаги зяпат някого — било то пияница или безделник, живеещ от социални помощи. Хлапето от Добро семейство, заловено да краде в Портланд или в Олд Орчард Бийч… или момичето с издутия корем.

Втори позвъни Джес Райдър, но разговорът с него изобщо не я развълнува. Той се обаждаше от Портланд и първо я бе потърсил в дома й. За щастие беше попаднал на Питър, който му бе дал номера на хотела.

Все пак първите думи на Джес бяха:

— Май вашите вдигат много пара?

— Има нещо такова — уклончиво отвърна тя, без да навлиза в подробности. Имаше чувството, че ако го стори, ще се съюзи с Джес.

— Навярно майка ти.

— Защо мислиш така?

— Изглежда ми от жените, готови всеки миг да побеснеят. Има нещо в погледа й, Франи — сякаш те предупреждава: „Застреляш ли моите свещени крави, ще убия твоите!“

Младата жена предпочете да замълчи.

— Извинявай, не исках да те засегна.

— Не си ме обидил — промълви Фран. Всъщност описанието на майка й беше съвсем вярно, или поне така изглеждаше, но тя беше по-шокирана от думата „засягам“, която беше употребил. Колко странно да я чуе точно от него. Хрумна й, че може би съществува основно правило: когато любовникът ти се страхува „да не те засегне“, той вече не ти е любовник.

— Франи, държа на предложението си. Ако отговорът ти е положителен, ще купя халки и още следобед пристигам при теб.

„С велосипеда“ — помисли си тя и замалко не се изсмя. Подигравката й щеше да бъде неуместна, дори жестока и за миг Франи закри с ръка микрофона, докато смехът й напълно премине. През последните шест дни бе плакала и се смяла повече, отколкото през всичките години, откакто бе навършила петнайсет и беше започнала да излиза с момчета.

Когато му отговори, вече се беше успокоила.

— Не, Джес.

— Говоря ти съвсем сериозно — пламенно изрече той, сякаш я беше видял как се опитва да потисне изпушилия я смях.

— Знам. Но все още не съм готова за брак. Това засяга единствено мен, Джес, и нямаш никаква вина.

— Ами детето?

— Ще го родя.

— И ще го дадеш за осиновяване?

— Все още не съм решила.

За миг той замълча и Франи дочу гласове от съседните стаи. Навярно обитателите им също си имаха проблеми. Дете мое, светът е драма, разиграваща се през деня. Обичаме живота — затова търсим пътеводната светлина, която ще ни отведе в утрешния ден.

— Питам се какво ще стане с детето — най-сетне проговори Джес. Младата жена силно се съмняваше в интереса му към бебето, но навярно той предполагаше, че само така може да я нарани. И беше постигнал целта си.

— Джес…

— Помислила ли си къде ще отидеш — прекъсна я той. — Не можеш цяло лято да останеш в хотела. Бих могъл да ти потърся жилище в Портланд.

— Имам си жилище.

— И къде е то? Или нямам право да те питам?

— Точно така — изтърси Фран. Идваше й да си прехапе езика, задето не му го бе казала по-дипломатично.

— О — гласът му прозвуча унило. След миг плахо продължи: