Стивън Кинг - Сблъсък

— Моля?

— Нищо — отвърна младата жена. Баща й беше учудващо модерен, но определено не беше почитател на Ей Си Ди Си. — Продължавай.

— Всъщност ти разказах почти всичко, скъпа. Том твърди, че грипната епидемия добива нечувани размери, а вирусът бил особено опасен. Навярно е проникнал тук от юг и сега цял Ню Йорк е пламнал от грип.

— Може би се е простудила още повече, докато е спала в креслото… — колебливо поде Фран.

— Том спомена, че седящото положение се е отразило благотворно върху белите й дробове и бронхиалните пътища. Не каза нищо повече, пък не беше и необходимо, тъй като Алберта Едмънтън и Карла членуват в едни и същи организации. И двамата предчувствахме, че рано или късно ще й се случи нещо подобно. Карла е председателка на Комитета по история на града, прекарва двайсет часа седмично в библиотеката, освен това е секретарка на женския клуб, след смъртта на Фред се ангажира с организирането на годишния благотворителен бал, отгоре на всичко от миналата зима членува във фондация „Сърце“. Не стига това, ами се опитва да набере нови членове на Дружеството по генеалогия на Южен Мейн. Майка ти е преуморена, направо е смазана. Навярно скандалът, който ти вдигна, донякъде се дължи на умората й. Докторът обясни, че отслабналият й организъм няма сили да се съпротивлява на вирусите. Но си мисля, че истината е по-различна — Карла се страхува от старостта. През целия си живот е работила много повече от мен.

— Как е тя сега?

— Пази леглото, пие сокове и взема таблетките, предписани й от Том. За днес си взех отпуска, а утре мисис Холидей ще стои при нея. Майка ти си я избра, искала заедно с нея да състави дневния ред за юлското събрание на Историческото Дружество. — Той тежко въздъхна, навън проблесна мълния и по линията отново се разнесе пращене. — Понякога ми се струва, че Карла иска да умре, докато изпълнява някое от многобройните си задължения.

Фран плахо попита:

— Мислиш ли, че ще има нещо против, ако дойда да я…

— Не бих ти препоръчал да го сториш в момента. Дай й време, Фран. Сигурен съм, че ще се примири. Сега, четири часа по-късно, докато слагаше шала, младата жена се питаше дали някога майка й ще се примири. Ами ако даде бебето за осиновяване — може би никой в града няма да научи за бременността й. Сетне си каза, че това е почти невероятно. Обитателите на провинциалните градчета неизменно надушват скандалните истории. Разбира се, ако реши да остави бебето… но това и през ум не й минава, нали? Нали?

Докато обличаше шлифера си, усети как я разяжда чувство за вина. Действително майка й беше преуморена. Фран го забеляза още когато се върна у дома за ваканцията и двете с Карла се разцелуваха. Майка й имаше торбички под очите, кожата й имаше жълтеникав оттенък, а прошарената й коса, винаги грижливо фризирана, беше побеляла още повече. И все пак…

Карла бе изпаднала в пълна истерия. А сега Франи се питаше как ще се чувства, ако грипът на майка й премине в пневмония, ако тя получи нервна криза… Или ако умре. Господи, каква ужасна мисъл. Божичко, не позволявай това да се случи. Лекарствата ще й помогнат да се пребори с болестта, а щом Франи изчезне от полезрението й и се усамоти с нероденото си бебе в Сомерсуърт, майка й положително ще се съвземе от удара и ще… Телефонът иззвъня.

Младата жена смутено хвърли поглед към него. Навън проблесна нова светкавица, последвана от силен гръм, прозвучал толкова близо, че Франи потръпна. Зън-зън-зън.

Но нали беше провела цели три разговора, кой ли може да я търси? Деби едва ли би се обадила повторно, нито пък Джес. Навярно провеждат някаква телефонна анкета, или рекламират нов продукт. Какво ли, ако е Джес — може би отново ще се опита да я убеждава.

Когато понечи да вдигне слушалката, внезапно си каза, че това е баща й с някаква лоша новина. Хрумна й: „Възмездието никога не закъснява. Ще трябва да понеса последствията от това, което сторих. Може би състоянието на Карла донякъде се дължи на преумората от благотворителната работа, но не бива да се самозалъгвам. Аз съм главната виновница. Хайде, Франи, преглътни горчивата хапка. Получи си заслуженото!“

— Ало?

Мълчание. Тя озадачено смръщи чело и отново каза „ало“.

Дочу гласа на баща си:

— Фран? — Той изхълца задавено. — Франи? Отново особеният звук.

С нарастващ ужас младата жена осъзна, че баща й се опитва да сподави сълзите си. Тя вдигна ръка и несъзнателно вкопчи пръсти във възела на найлоновото шалче.