Стивън Кинг - Сблъсък

— Позволи ми да те попитам нещо, но предварително те моля да не побеснееш. Защото действително искам да науча отговора. Въпросът ми не е риторичен.

— Хайде, питай — враждебно изрече тя и си помисли, че ще й струва огромно усилие да се овладее, тъй като в повечето случаи, когато Джес правеше подобна уговорка, неизменно следваше отвратително и шовинистично изказване.

— Не мислиш ли, че имам някакви права относно детето? Не ми ли е позволено да поема част от отговорността и заедно да вземем решение?

За миг думите му действително я вбесиха, сетне ядът й премина. Джес нямаше вина, просто се опитваше да се защити пред самия себе си, както постъпват всички здравомислещи хора, за да спят спокойно. Тя го харесваше заради интелигентността му, ала в подобни ситуации това качество ставаше досадно. Хората като Джес — и като нея — през целия си живот биват поучавани, че трябва да бъдат себеотдайни. Понякога трябва да пострадат — и то сериозно — за да научат, че е по-добре да изчакваш и да отлагаш. Усилията му бяха добронамерени, но си оставаха усилия. Очевидно не искаше да й позволи да му се изплъзне.

— Джес, нито един от двама ни не иска това дете. Нали затова решихме да взимам таблетки против забременяване. Не се чувствай отговорен.

— Но…

— Не, Джес — отсече тя. Младият мъж въздъхна.

— Ще ми се обадиш ли, когато се настаниш в новото жилище?

— Сигурно.

— Ще продължиш ли следването си?

— Вероятно. Но ще пропусна есенния семестър.

— Ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш, Франи. Не се опитвам да избягам.

— Ясно ми е.

— В случай, че са ти необходими пари…

— Да.

— Обади ми се. Няма да нахалствам, но… ми се иска да те иждам.

— Добре, Джес.

— Дочуване, Фран.

— Дочуване.

Фран затвори телефона. Питаше се защо раздялата с Джес изглежда окончателна, а разговорът й се струва някак си недовършен. Отговорът й хрумна след секунда: за пръв път не си бяха казали „обичам те“. Това я натъжи. Каза си, че не бива да се поддава на подобни чувства, но самовнушението не й помогна.

Около дванайсет позвъни баща й. Двамата бяха обядвали заедно преди два дни и тогава той бе споделил тревогата си, че цялата история се отразява зле на Карла. Предишната нощ не си легнала, а останала в салона, разглеждайки стария албум със семейни снимки. Около единайсет и половина слязъл да я попита кога ще си легне. Разпуснатата й коса падала върху раменете й и закривала деколтето на нощницата й. Изглеждала ужасно и очевидно не била на себе си. Тежкият албум лежал на скута й и дори не вдигнала поглед към съпруга си, а продължила да разгръща страниците. Казала, че не й се спи и че след малко ще се качи.

Докато седяха в сепарето на закусвалнята пред почти недокоснатите си сандвичи, Питър сподели с дъщеря си, че навярно майка й се е простудила, защото непрекъснато подсмърчала. Попитал Карла дали иска чаша топло мляко, но тя изобщо не му отговорила. На другата сутрин я открил заспала в креслото, с албума на скута й.

Когато най-сетне се събудила, изглеждала почти на себе си, но била още по-хремава. Не му позволила да повика доктор Едмънтън заради някаква си обикновена простуда. Поставила си пластири на гърдите, както и парче вълнен плат и смятала, че хремата й преминава. Ала видът й не харесал на Питър. Въпреки че Карла не му позволила да й сложи термометъра, бил почти сигурен, че жена му изгаря от висока температура.

А днес бе позвънил на Фран точно преди разразяването на бурята. Пурпурночерните облаци безшумно се бяха сгъстили над пристанището. Внезапно заваля дъжд, отначало слаб, сетне се превърна в порой. Докато разговаряше с баща си, младата жена се взираше през прозореца и наблюдаваше как светкавиците прорязват бурния океан отвъд. При всяко проблясване дочуваше в слушалката пращене, като драскане на грамофонна игла върху повредена плоча.

— Днес не е напускала леглото — каза Питър. — Най-накрая се съгласи Том Едмънтън да я прегледа.

— Той идва ли вече?

— Току-що си отиде. Смята, че Карла има грип.

— Господи! — възкликна Франи и притвори очи, — Не е шега работа за жена на нейната възраст.

— Права си. — Той замълча, сетне продължи: — Разказах му всичко, Франи. За бебето и за скарването ти с Карла. Том те знае от раждането ти, освен това умее да си държи езика зад зъбите. Исках да разбера дали скандалът отчасти е причинил заболяването й. Ама той каза, че свадата няма нищо общо. Грипът си е грип.

— Кой измисли грипа — мрачно изрече Фран.