Стивън Кинг - Сблъсък

Приближи се до будката за обмяна и смени десет долара за монети от двайсет и пет цента. После пресече улицата, влезе в телефонната кабина до ресторанта и по памет набра номера на покерния клуб, често посещаван от Уейн Стъки.

Започна да пъха монети в процепа, докато ръката го заболя, най-сетне телефонът, намиращ се на пет хиляди километра разстояние, иззвъня.

Женски глас произнесе:

— Клуб „Джейнс“. Вече работим.

— А ти работиш ли се? — промълви Лари с дрезгав, страстен глас.

— Слушай, умнико, това не ти е… хей, да не би да е Лари?

— Да, аз съм. Здравей, Арлен.

— Къде си? Разбрах, че никой не те е виждал.

— Ами… на Източния бряг — предпазливо отвърна певецът. — Едно пиленце ми каза, че съм нападнат от пиявици и трябва да изляза от басейна, за да ме оставят на мира.

— Да не би да е нещо, свързано с голямо празненство?

— Аха.

— Чух за това. Здравата си се изръсил.

— Уейн там ли е, Арлен?

— Имаш предвид Уейн Стъки?

— Във всеки случай не Джон Уейн — той е мъртъв.

— Значи не си чул?

— Какво да чуя? Казах ти, че се намирам в другия край на страната. Хей, да не би да му се е случило нещо?

— Уейн е в болницата — пипнал е грипния вирус, дето тук му викаме „капитан Трипс“. Всъщност положението е много сериозно, говори се, че грипът е взел много жертви. Хората са изплашени и си стоят по домовете. В момента имаме шест свободни маси, което не се е случвало никога досега.

— Как е Уейн?

— Един Бог знае. Болниците са претъпкани с пациенти, но посещенията са абсолютно забранени. Има нещо гнило в цялата тази работа, Лари. Отгоре на всичко градът е пълен с войници.

— Може би са в отпуска.

— Войниците в отпуска не носят оръжие и не се движат с военни камиони. Населението е изпаднало в паника. Добре, че си далеч оттук.

— По телевизията не са съобщили нищо.

— Местните вестници съветват хората да се ваксинират против грип, това е всичко. Ала се носят слухове, че опасен вирус е изпуснат от някаква военна лаборатория. Направо ме побиват тръпки.

— Това са бабини деветини.

— Има ли признаци на грип на Източния бряг?

— Не — отвърна той, но внезапно се сети за простудата на майка му. Едва сега му хрумна, че докато пътуваше с метрото, повечето хора кихаха и кашляха — все едно, че се намираше в отделение за туберкулозни. Но в кой ли град няма простудени и хремави хора. „Вирусите на грипа са общителни“ — с насмешка си помисли Лари.

— Джейн не е на работа — говореше Арлен. — Обади се, че имала температура и сливиците й били подути. Мислех си, че никаква болест не може да хване старата брантия.

— Изтекоха три минути, обадете се, когато свършите — намеси се телефонистката.

Лари побърза да каже:

— Надявам се да се върна след една-две седмици, Арлен. Непременно ще ти се обадя.

— Чудесно. Винаги съм си мечтала да изляза с прочут рокпевец.

— Хей, Арлен! Случайно да познаваш един тип на име Дюи Тестето?

— О! — стреснато изрече тя. — Господи, Лари!

— Какво?

— Слава Богу, че не затвори! Всъщност видях Уейн два дни преди да влезе в болницата. Направо ми изскочи от ума!

— Е, какво има?

— Уейн ми даде някакъв плик. Каза, че е за тебе, но помоли да го държа една-две седмици в чекмеджето на касата, или да ти го предам, ако те видя. Каза още: „Лари има дяволски късмет, че Дюи Тестето не е научил за това.“

— Какво има в плика? — Той премести слушалката в другата си ръка.

— Един момент. Сега ще погледна.

Последва тишина, сетне се дочу шум от разкъсвана хартия. Арлен промълви:

— Спестовна книжка, издадена от Първа калифорнийска търговска банка. Влогът възлиза на… Божичко! Малко повече от 13 000 долара. Ще ти счупя главата, ако отидем в заведение и ме накараш да платя половината от сметката.

— Няма да се наложи — усмихнато отвърна Лари. — Благодаря ти, Арлен. И да ми пазиш плика!

— Не, ще го хвърля в клозета, тъпанар такъв!

— Приятно е, когато хората те обичат! Жената въздъхна.

— Ти си върхът, Лари. Слушай, ще сложа книжката в плик, върху който са написани твоето и моето име. Така няма да можеш да ме метнеш, когато решиш да си го вземеш.

— И през ум не ми минава да го сторя, сладурче. Когато свършиха, телефонистката нареди на Лари да пусне в процепа още три долара. Младият мъж, на чието лице все още грееше широка и глуповата усмивка, с удоволствие се подчини.

Сетне хвърли поглед към монетите, разпилени на полицата на телефонната будка, избра една от двайсет и пет цента, пъхна я в процепа и набра номера на майка си. Когато научиш добра новина, първата ти реакция е да я споделиш, сетне ти идва да нервираш някого. Лари смяташе — не, беше убеден — че бърза да успокои майка си и да й сьобщи, че отново е богат.