Стивън Кинг - Сблъсък

И всички те му се подиграваха. Дочу гласовете им, сякаш приглушени от разстоянието на изминалите години: „Хей, Боклук, що не драсна клечката на даскалото?“ „Ало, Боклук, още ли не си си изгорил оная работа?“ „Абе, Боклукчийо, вярно ли е, че смъркаш газ за запалки?“ После се обади Карли Йетс: „О, Боклук, какво каза старата Семпъл, когато й запали чека за пенсията?“

Опита се да им изкрещи да престанат, но от гърлото му се изтръгна само шепот:

— Никога повече не ме питайте за чека!

Сетне побягна.

Случилото се след това му се струваше като лош сън. Беше прикрепил запалителните бомби към цистерните в гаража. Работеше машинално, в объркания му разсъдък се въртяха странни мисли. Хората го наблюдаваха как снове между гаража и всъдехода и някои дори му махнаха, но не го попитаха какво прави. Та нали носеше амулета, даден му лично от Флаг…

Траш работеше машинално и си мислеше за психиатричната клиника в Тер Оут.

Там пъхаха между зъбите му гумена палка, докато прилагаха шокова терапия, а човекът, който пускаше електричеството, понякога приличаше на шерифа, пречукал баща му, друг път на Карли Йетс или Хач Кубето. Всеки път Траш истерично се заричаше, че няма да се напикае и всеки път подмокряше чаршафа.

Щом се справи с цистерните, отиде в съседния хангар и се погрижи за хеликоптерите. Необходими му бяха часовникови механизми, поради което се промъкна в кухнята и там откри шест-седем евтини пластмасови часовници, от онези, дето ги нагласяваш да звънят след петнайсет минути или след половин час и когато стрелката стигне отново до нулата, те избръмчават и ти дават знак, че е време да извадиш пая от фурната. Само че вместо да избръмчат, този път ще направят „бум!“ — мислеше си доволно Траш. „Ако Карли Йетс или Рич Гроудмор решат да се поразходят с хеликоптерите, ще бъдат адски изненадани.“

След като прикачи часовниците към запалителната система на вертолетите, внезапно разумът му се възвърна и осъзна какво е сторил. Втренчи се удивено в машините в огромния хангар, сетне в ръцете си, които воняха на изгоряло. Не се намираше в родния си град. В Паутанвил нямаше хеликоптери. Слънцето в Индиана не приличаше жестоко като пустинното слънце. Беше в Невада, а Карл и приятелчетата му от билярдната зала бяха мъртви, покосени от супергрипа.

Боклукчията несигурно се озърна и си помисли: „Какво правя? Опитвам се да унищожа машините на господаря си?“

Но това беше чиста лудост. Трябва да махне бомбите и то веднага.

Изведнъж си представи прекрасните експлозии.

Прекрасните пламъци.

Възпламененият авиационен бензин тече във всички посоки! Хеликоптерите избухват във въздуха! Каква великолепна гледка!

В този момент направи своя избор и се отказа от новия живот и приятели. Затича се към всъдехода. На лицето му, почерняло от слънцето, играеше загадъчна усмивка. Качи се и потегли… но не се отдалечи много. Зачака търпеливо, след известно време от гаража излезе цистерна и запълзя по асфалта като огромен, масленозелен бръмбар. А когато се взриви, Боклукчията свали бинокъла от очите си и нададе победоносен вик, радостно размахвайки юмрук, но радостта му не трая дълго и беше заменена от смразяващ страх и болезнена тъга.

Подкара всъдехода със самоубийствена скорост на северозапад и навлезе в пустинята. Кога се беше случило това?

Нямаше представа. Ако му бяха казали, че е било на шестнайсети септември, той навярно щеше да кимне, без изобщо да разбере за какво става дума.

По едно време му хрумна да се самоубие; защо да живее, след като не му беше останало нищо, след като приятелите му се бяха обърнали срещу него и то напълно заслужено? Когато ухапеш ръката, която те храни, съвсем логично е протегнатата длан да се свие в юмрук. Това беше напълно справедливо. В задната част на всъдехода имаше три туби с бензин. Ще ги излее върху себе си и ще драсне кибрита.

Заслужил си го беше.

Ала необяснимо защо, не го стори. Спря го някаква сила, много по-могъща от угризенията на съвестта и чувството за самота. Стори му се, че дори да се самозапали като будистки монах, това не е достатъчно наказание. Заспа, а когато се събуди, установи, че по време на съня в съзнанието му се е промъкнала друга мисъл: „Трябва да изкупя греха си!“

Нима бе в състояние да го направи? Нямаше представа. Но ако открие нещо… нещо голямо… и го занесе на господаря си в Лас Вегас? Дори ако не може напълно да изкупи вината си, то навярно поне ще измоли прошка. В такъв случай би умрял щастлив.