Стивън Кинг - Сблъсък

„Просто защото го искам. Получавам всичко, което искам — ето причината.“

Безпокоеше го проблемът с Боклукчията. Доскоро си въобразяваше, че спокойно може да се отърве от него, да го захвърли като повреден инструмент. Ала Траш беше постигнал онова, което не успяха всички от Свободната зона. Беше объркал плановете на Флаг, който ги смяташе за лесноизпълними.

„Сгреши по отношение на Траш…“ Идеята за това му се стори толкова отблъскваща и неприятна, че се опита да не мисли повече за нея. В гнева си захвърли чашата си отвъд ниското перило на терасата и я видя да се преобръща във въздуха, докато падаше. Хрумна му злобничка мисъл, каквато би дошла на ума на капризно дете: „Дано да улучи някого по главата!“

Чашата се удари в асфалта на паркинга и експлодира…, но дяволският човек се намираше толкова високо, че не чу звука. Не бяха открили повече бомби в Индиан Спрингс, макар хората на Бари да претърсиха най-основно цялата база. Очевидно Траш беше монтирал взривни устройства на първите паднали му под ръка машини — хеликоптерите в хангар № 9 и цистерните в съседния гараж..

Флаг неколкократно беше напомнил, че щом се появи, Боклукчията трябва да бъде незабавно убит. Изнервяше го мисълта, че Траш обикаля из пустинята, където са скрити Бог знае какви оръжия.

Да, определено беше изнервен.

Чувството за сигурност постепенно го напускаше Кога бе започнал този процес? Не беше сигурен. Единственото което знаеше бе, че положението се влошава. Лойд също го осъзнаваше — личеше си по недоверчивия му поглед. Няма да е зле ако скоро загине при нещастен случай. Беше се сближил прекалено много с хора от охраната, например с Уитни Хорган и с Кен Демот. Май ще трябва да се отърве от Бърлсон който се беше раздрънкал за червения списък. Идваше му да го одере жив заради това.

„Но ако Лойд знаеше за списъка, нямаше да се случи нищо…“

— Млъкни — промърмори той. — Млъквай и туй то!

Но натрапчивата мисъл не го напускаше. Защо не беше съобщил на Лойд имената на най-важните хора от Свободната зона? Не знаеше, не можеше да се сети. Навярно е имал напълно основателна причина, ала сега напразно се опитваше да си я припомни. Може би решението му е било продиктувано от идиотската идея „да не слага всичките яйца в една кошница“; навярно е чувствал, че не бива всички тайни да бъдат доверявани на един и същи човек, дори той да е безмозъчен и верен роб като Лойд Хенрайд?

Внезапно на лицето му се изписа смайване. Нима през цялото време е взимал толкова глупави решения?

И докъде се простира лоялността на Лойд? Не му харесваше пламъчето, играещо в очите на най-доверения му човек…

Изведнъж реши да забрави всичко и да левитира. Това неизменно го караше да се чувства по-добре, по-силен и му помагаше да мисли по-рационално. Втренчи се в небето над пустинята.

(Аз съм, аз съм, аз съм… АЗ СЪМ…)

Повдигна се на пръсти, краката му с оръфани каубойски ботуши се отделиха на един-два сантиметра от повърхността на терасата, сетне на още два. Обзе го неописуемо спокойствие и неочаквано разбра, че ще намери разрешение на проблемите. Всичко му се струваше много по-ясно. Първо, ще…

— Нали знаеш, че идват, идват за тебе.

Тихият, безизразен глас наруши концентрацията му и той рязко се спусна на терасата. Болка проряза стъпалата му и гръбначния му стълб, той неволно стисна зъби и замалко не прехапа езика си. Извърна се мигновено, гъвкав като котка, но дежурната му усмивка помръкна, когато видя Надин. Беше облечена в бяла, широка, прозрачна нощница, която се развяваше около тялото й. Косата й, бяла като дрехата, беше разпусната. Приличаше на бледа, обезумяла ясновидка и внезапно Флаг изпита страх. Тя пристъпи още по-близо до него. Краката й бяха боси.

— Идват. Стю Редман, Глен Бейтман, Ралф Брентнър и Лари Ъндърууд. Идват и ще те убият като невестулка, която краде пилета.

— Те са в Боулдър, крият се под леглата си и оплакват смъртта на скъпата си дърта негърка — прошепна той.

— Грешиш — с безразличие произнесе Надин. — Вече наближават Юта, скоро ще бъдат тук и ще те унищожат.

— Млъквай! И слез долу.

— Добре — прошепна тя и тръгна към него. Този път беше неин ред да се усмихва и от усмивката й го побиха тръпки. Лицето му загуби цвета си и странната му жизненост сякаш се изцеди. За миг заприлича на немощен старец. — Ще сляза, но ти ще ме придружиш.

— Махай се!

— Ще слезем заедно — усмихнато пропя тя… гледката бе ужасяваща. — Слизаме заеднооо…