Стивън Кинг - Сблъсък

— Те са в Боулдър!

— Грешиш, вече са близо.

— Веднага се махай от очите ми!

— Всичко, което си постигнал тук, се разпада, пък и защо ли не? Злото никога не може да тържествува дълго време. Хората тайно злословят по твой адрес. Казват, че си позволил на Том Кълън да избяга, че едно слабоумно момче е надхитрило Рандъл Флаг. — Тя говореше все по-бързо и продължаваше да се усмихва подигравателно. — Говори се още, че човекът, когото си натоварил с издирване на оръжия, е полудял и че дори не си подозирал това. Страхуват се, че онова, което донесе следващия път от пустинята, ще бъде предназначено за тях, не за хората от Боулдър. Ето защо напускат Вегас. Известно ли ти е това?

— Лъжеш — прошепна той. Беше пребледнял като платно, очите му заплашваха да изскочат от орбитите. — Няма да посмеят. А ако се осмелят, ще го науча своевременно.

Надин впери безизразните си очи на изток и прошепна:

— Виждам ги. Напускат постовете си посред нощ и Окото ти не ги вижда. Напускат постовете си и тихомълком се измъкват от Вегас. Хората от граничните патрули дезертират. Страхуват се, че балансът на силите е променен. Дезертират, напускат те, а онези, които остават, няма да помръднат и пръст да те защитят, когато хората от изток дойдат тук, за да унищожат веднъж завинаги… Нещо в душата му рязко се пречупи. Лъжеш! — изкрещя той. Ръцете му се стовариха върху раменете й и ключиците й се счупиха като моливи. Вдигна я високо над главата си, завъртя се на пети и я запрати в бездната, както преди малко беше хвърлил чашата. За частица от секундата видя победоносната й усмивка, очите й, които вече не изглеждаха безумни и разбра истината. Надин го беше предизвикала да я убие, тъй като беше осъзнала, че само той може да я освободи… Но нали носеше детето му!

Флаг се наведе над ниския парапет и едва не падна опитвайки се да върне невъзвратимото. Пръстите му се вкопчиха в развяващата се нощница, платът се разкъса и в ръката му остана парче прозрачна материя, като материята на сънищата миг преди да се събудиш.

Надин полетя надолу, широката й дреха се развяваше и ту скриваше, ту показваше лицето й. Летеше към земята без да издаде звук, като повредена ракета.

Когато чу ужасяващия звук от удара на тялото й в асфалта, Флаг отметна глава към небето и зави като вълк. „Няма значение, няма никакво значение!“ Все още беше господар на положението. Отново се надвеси над перилото и видя как от всички страни хората ре спуснаха кьм мъртвата, сякаш бяха карфици, привлечени от магнит. Червеи, нападнали парче мъртва плът! Изглеждаха толкова дребни и нищожни, а той беше толкова високо над тях! Хрумна му, че ако отново левитира, ще възвърне душевното си равновесие.

Ала този път дълго не успя да се повдигне, накрая краката му се отделиха само на милиметри от повърхността на терасата.

Том се събуди в осем вечерта, но все още беше прекалено светло, за да продължи пътя си. Ето защо търпеливо зачака. Отново бе сънувал Ник и двамата разговаряха. Толкова обичаше да говори с него.

Остана да лежи в сянката на скалата, докато небето потъмня и първите звезди започнаха срамежливо да се показват. Изведнъж му се доядоха пържени картофи. Каза си, че веднъж да се прибере, ще се натъпче с пържени картофи. И ще се наслаждава на обичта на приятелите си. Да, ето какво му беше липсвало във Вегас — обикновената, простичка обич. Хората на Флаг общо взето бяха симпатични, но не обичаха никого, защото бяха изцяло подвластни на страха. Обичта не може да просъществува в завладените от страх сърца, както растението в тъмно помещение.

Единствено гъбите (и то отровните) ставаха големи при липса на светлина, дори Том Кълън знаеше това.

— Обичам Ник, Франи и Дик Елис и Луси — прошепна той, сякаш отправяше молитва към Бога. — обичам Лари Ъндърууд и Глен Бейтман. Обичам Стан и Рона. Обичам Ралф. Обичам Стю. Обичам…

Странно колко лесно си ги спомни всичките. Когато живееше в Боулдър и Стю му дойдеше на гости, минаваха поне няколко секунди, докато си спомни името му. Сети се за играчките си; за гаража, количките и електрическото влакче. Едно време по цели часове се занимаваше с тях, но сега се питаше дали изобщо ще му бъдат интересни, когато се върне у дома…, ако изобщо се върне. Нещо се беше променило. Това го натъжи, ала едновременно го накара да се почувства по-добре.

— Бог е моят пастир — прошепна той. — Няма да ми липсва нищо. Той ме кара да легна сред зелените му пасбища. Той ме миропомазва. Той ми помага да се избавя от враговете. Амин.