Стивън Кинг - Сблъсък

Том отговори, че не му е ясно как ще се ориентира в пустинята. Може да се случи така, че дни наред да обикаля и да тъпче на едно място. „Когато му дойде времето, ще се оправиш — отвърна му Ник. — Първата ти работа е да откриеш Пръста на Бога.“

Сега младежът прикрепи обратно манерката към колана си и метна раницата на гърба си, запъти се към магистралата, изоставяйки велосипеда си. Изкачи се по насипа и се огледа в двете посоки. Заситни, докато достигна до разделителната ивица, отново се огледа и прекоси второто платно. „Вече знаят за теб, Том.“

Когато достигна отсрещната страна, той се спъна в кабел, провиснал от предпазната мантинела и се изтърколи в подножието на крайпътния насип. За миг остана да лежи, свит на кълбо, сърцето му биеше лудо. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от шепота на вятъра.

Том се изправи и се втренчи към хоризонта. Очите му бяха силни, а пустинният въздух — кристално чист. Не след дълго забеляза онова, което търсеше, очертаващо се като огромна удивителна на фона на звездното небе — Божият пръст. Когато Том се отправи към каменния монумент беше десет часът и той мислеше, че ще го достигне най-много след два часа. Ала оптическата измама, предизвикана от прозрачния, чист въздух, беше поставяла капан на много по-опитни пътешественици от Том Кълън, който се луташе объркан, тъй като каменния пръст сякаш си оставаше на същото разстояние. Мина полунощ, сетне стана два часът. „Стрелките“ на гигантския звезден часовник се бяха завъртели. Той започна да се пита дали скалата, която толкова много прилича на пръст, не е мираж. Потърка очи, но тя продължаваше да стърчи на хоризонта. Отдавна бе оставил магистралата зад гърба си и тя постепенно се бе стопила в мрака.

Когато отново погледна към Пръста, той му се стори малко по-близо, а в четири сутринта, щом някакъв вътрешен глас му занашепва че трябва да открие местенце, където да прекара деня, вече нямаше съмнение, че е наближил своя ориентир. Ала тази нощ нямаше да се добере до него.

А когато го достигне (при условие, че през деня враговете не го заловят), какво ще прави по-нататък? Всъщност нямаше значение.

Ник ще му подскаже. Добрият стар Ник.

Том нямаше търпение да се добере до Боулдър и отново да бъде заедно с него.

Откри дълбока ниша в подножието на огромна скала, пъхна се в нея и почти моментално заспа. Тази нощ беше изминал петнайсетина километра и наближаваше Мормонските планини.

След пладне в нишата пропълзя гърмяща змия, за да се скрие от горещината. Сви се на кълбо до Том и подремна след което продължи пътя си.

Същия следобед Флаг стоеше до перилото на терасата на покрива и се взираше на изток. След четири часа слънцето ще залезе и слабоумният отново ще се отправи на път.

Вятърът, който не преставаше да духа откъм пустинята, развя тъмната му коса и повдигна кичурите, полепнали върху потното му чело. Градът, разстилащ се пред очите му, свършваше съвсем внезапно, отстъпвайки място на пустинята. Само няколко големи табели, поставени на ръба на нищото — и това беше всичко. Пустинята беше необятна и предлагаше много убежища за един беглец. Мнозина бяха навлизали в дълбоките й пясъци и повече никой не ги бе видял.

— Но не и този път — прошепна Флаг. — Ще го хвана! Ще го хвана!

Едва ли би могъл да обясни защо е толкова важно да залови слабоумния, същността на проблема непрекъснато му се изплъзваше. С течение на времето чувстваше необходимостта просто да действа, да се движи, да прави нещо. Да унищожава.

Снощи, когато Лойд му съобщи за взривените хеликоптери и да смъртта на тримата пилоти, той с огромно усилие на волята се сдържа да не изпадне в истерия. Първата му мисъл беше незабавно да сформира „наказателна армия“, въоръжена с танкове, огнепръскачки, бронетранспортьори и с какво ли не още. Хората му ще бъдат в Боулдър само след пет дни, а след още толкова от враговете му няма да има и помен.

Ами да!

Но ако планинските проходи са затрупани от рано падналия сняг, тогава край на великия наказателен поход. Вече беше средата на септември и човек не можеше да разчита, че хубавото време ще продължи безкрайно. По дяволите, защо се бе забавил толкова много?

Но нали все пак бе най-могъщият човек на земята? Възможно е след десетина години в Русия, Китай или Иран да се появи негов съперник, но дотогава имаше много време. Най-важното в момента беше, че той е във възход, че звездата му изгрява. Знаеше го, чувстваше го. Какво ново може да съобщи на враговете му слабоумният, при положение, че не се загуби в пустинята или не премръзне от студ в планините? Ще им каже, че хората на Флаг живеят в страх от дяволския човек и безпрекословно изпълняват всяка негова заповед. Да ще им съобщи факти, които ще ги изплашат още повече.Тогава защо някакъв глас му нашепваше, че на всяка цена трябва да залови и убие Кълън?