Стивън Кинг - Сблъсък

Вече се беше стъмнило напълно и Том отново тръгна на път. Към полунощ достигна Божия пръст и спря, за да похапне. Намираше се на висок хълм, откъдето се виждаше магистралата, водеща към Лас Вегас. По нея блещукаха и се движеха множество светлинки. „Търсят ме“ — помисли си Том.

Извърна поглед на североизток. В далечината, едва различим в мрака (доскоро пълната луна бе започнала да се стопява), се издигаше огромен гранитен купол. Това беше следващата му цел.

— Краката на Том са разранени — прошепна на себе си, но тонът му беше неочаквано бодър. Съзнаваше, че би могло да бъде много по-лошо, че би могъл да бъде мъртъв или в ръцете на преследвачите си.

Продължи да върви без да спира и нощните създания се разбягваха, дочули шума на стъпките му. Когато призори спря и се приготви за сън, беше изминал повече от шейсет километра и се намираше близо до границата с Юта.

В осем сутринта вече спеше като заклан, подложил под главата си сгънатото си яке Очите му помръднаха зад затворените му клепачи.

Ник беше дошъл и Том разговаряше с него.

Дълбока бръчка проряза челото на спящия. Току-що беше казал на Ник колко се радва отново да го види.

Но кой знае защо глухонемият му беше обърнал гръб.

Историята се повтаряше: Боклукчията отново се пържеше жив в тигана на Сатаната, но този път нямаше никаква надежда да се разклади във фонтаните на Сибола. „Така ми се пада! Така ми се пада!“ Кожата му изгаряше, обелваше се, изгаряше и отново се обелваше, докато накрая не изглеждаше загоряла от слънцето, а направо почерняла. Беше живото доказателство на максимата, че в края на живота си човек заприличва на онова, което всъщност е. Боклукчията изглеждаше така, сякаш го бяха залели с бензин и подпалили. Сините му очи почти се бяха обезцветили от силната слънчева светлина, отразявана в пясъка и ако някой погледнеше в тях, щеше да изпита усещането, че наднича през дупки в открития космос. Беше облечен по подражание на дяволския човек: с риза на червени карета, избелели джинси и тежки ботуши, които бяха видели по-добри дни. Беше захвърлил амулета с червения процеп. Чувстваше, че не заслужава да го носи. Беше се оказал недостоен за доверието. Ето защо, подобно на други некадърни чираци на дявола, го бяха изхвърлили.

Спря под палещото слънце, вдигна измършавялата си, трепереща ръка и избърса потта от челото си. Беше му съдено да попадне точно тук и точно в този момент — целият му досегашен живот е бил подготовка за това. Беше преминал през пламъците на ада, беше издържал заварения си баща шерифа, беше издържал в онази лудница, беше издържал неспирните подигравки на Карли Йетс. И след като винаги беше живял самотно, най-сетне бе намерил приятели. Лойд, Кен, Уитни Хорган.

А пък той се беше провинил пред тях. Заслужаваше да се изпържи тук, в тигана на Сатаната. Възможно ли е да изкупи с нещо греха си? Може би Флаг знаеше отговора на този въпрос, но не и Боклукчията.

Почти не си спомняше какво е направил, навярно защото изтерзаният му разум предпочиташе да забрави случилото се. Беше прекарал повече от седмица в пустинята, преди катастрофалното си завръщане в Индиан Спрингс. Скорпион беше ужилил средния пръст на лявата му ръка („пръста-шибач“ както би го нарекъл Карли Йетс, който не пропускаше да блесне с мъдрости, научени в билярдната зала) и тя се поду като гумена ръкавица, напълнена с вода. Главата му гореше, сякаш вместо мозък имаше разпалени въглени, но най-упорито продължаваше да върви.

Най-сетне успя да се добере до базата в Индиан Спрингс, все още чувствайки се като призрак от нечий кошмар. Там го посрещнаха радушно и хората заразглеждаха находките му: възпламенителни бомби, контактни мини и други подобни. За пръв път, откакто скорпионът го ужили, Траш се почувства добре. Сетне, съвсем внезапно сякаш се върна назад във времето в Паутанвил. Някой каза: „Нали знаеш, че който си играе с огън, се напикава, Траш“ и той вдигна поглед, очаквайки да види Били Джеймисън, ала пред него стоеше не Бил, а Рич Гроудемор от Паутанвил, хилеше му се и човъркаше зъбите си с кибритена клечка, а пръстите му бяха изцапани със смазка, тъй като през обедната си почивка беше прескочил до билярдната зала, намираща се на един хвърлей място от бензиностанцията, където работеше. А някой друг се обади: „Прибери кибрита, Ричи, Боклукчията се е върнал в града“ и отначало му се стори, че това е Стив Тобин, но се оказа, че е сгрешил. Гласът принадлежеше на Карли Йетс, който стоеше наблизо, облечен в старото си, износено кожено яке. С нарастващ ужас Траш видя, че е заобиколен от възкръснали мъртъвци. Тук бяха Ричи Гроудемор, Карли, Норм Морисет и Хач Кънигам, онзи, който беше започнал да оплешивява още на осемнайсет години, поради което му викаха Кубето.