Стивън Кинг - Сблъсък

— Нищо. Нашите хора кръстосаха всички шосета, но не го откриха. Сигурно е някъде в пустинята и ако върви само през нощта и съумее да се ориентира и да продължи на изток, ще ни се изплъзне. Е, и какво от това? Какво толкова ще им разкаже?

— Не знам.

— Аз също. Много му здраве!

Уитни се почувства неловко, тъй като домакинът му отново се осмеляваше да критикува шефа им. Усети, че се напива и се зарадва. Може би така накрая ще събере смелост и ще каже онова, за което бе дошъл.

— Ако питаш мен — Лойд се приведе напред, — Той губи силата си.

— Слушай, аз…

— Изпи ли си джина? — попита Лойд и приготви нови напитки. Връчи чашата на Уитни, който потръпна при първата глътка. Чашата бе пълна с неразреден джин.

— Губи силата си — повтори Лойд, връщайки се към първоначалната си мисъл. — Първо Дейна, после онова момче Кълън. А накрая собствената му жена — ако наистина е била негова жена — скача без парашут. Смяташ ли, че това влиза в плановете му?

— Шшшт, не бива да говорим за това. — Ами Траш? Виж какви ги забърка.

— Слушай…

Лойд поклати глава.

— Нищо не разбирам. Всичко вървеше добре до онази нощ, когато дойде и съобщи, че старицата от Свободната зона е мъртва. Каза, че е премахната последната пречка по пътя му. А после започнаха да се случват страни неща. — Лойд, наистина не би трябвало да… — Мама му стара, направо не разбирам какво става, Сигурно през пролетта ще ги нападнем. По-рано е невъзможно. Но един Господ знае с какво ще се въоръжат те през това време. Смятахме да ги изненадаме, но сега това отпада. Още повече, че не знаем какво прави Боклукчията в пустинята и съм абсолютно сигурен, че…

— Лойд — задавено произнесе Уитни. — Послушай ме.

— Какво има, старче?

— Дори не съм сигурен дали ще ми стигне смелостта да те попитам за това — каза Уитни и стисна чашата си. — Ние с Ейс Хай, Рони Сайкс и Джени Енгстрьом сме решили да избягаме. Ще дойдеш ли с нас? Господи, истинска глупост е да ти разказвам подобни неща, нали си от приближените му.

— Да бягате? А къде ще отидете?

— Може би в Южна Америка. В Бразилия. Надявам се да е достатъчно далеч — той замлъкна нерешително, сетне продължи. — Много хора си отидоха. Е, може би не много, но с всеки ден стават все повече. Флаг не може да ги спре. Някои заминават на север, в Канада. Но за мен е дяволски студено. Имам чувството, че трябва да се омитам оттук. Бих тръгнал на изток, ако бях сигурен, че ще ме приемат. И че ще успеем да се промъкнем. — Погледна тъжно Лойд. На лицето му бе изписан израз на човек, който съзнава, че е отишъл твърде далеч.

— Всичко е наред — промълви Лойд. — Няма да те предам, старче.

— Просто… тук като че всичко се разпада — каза глухо Уитни.

— Кога тръгваш?

Уитни го изгледа подозрително.

— Е, все едно че не съм те попитал. Искаш ли още джин?

— Засега не — отвърна гостът му, взирайки се в чашата си.

— А аз ще си налея. — Той тръгна към бара и, застанал с гръб, произнесе:

— Не мога.

— Какво?

— Не мога! — рязко отвърна Лойд и се обърна към Уитни. — Много съм му задължен. Той ме спаси във Финикс и от тогава съм с него. Но работата не е в това. Флаг направи нещо с мен — станах някак по-умен, нещо от този род. Не мога да го обясня, вече не съм предишният. По-рано бях обикновен мошеник. А сега той ме е поставил на ръководна длъжност и се справям. Имам чувството, че дори започнах да мисля по-добре. — Лойд стисна в дланта си висящия на шията му черен камък, погледна го и го пусна. Сетне машинално изтри ръката си в панталона, сякаш бе докоснал нещо отвратително. — Зная, че и сега не съм гений. Налага ми се да си записвам всичко в бележник. Иначе не мога да запомня задачите си. Но когато той стои зад мен, мога да давам заповеди и доста често те са доста разумни. Единственото, което можех едно време, бе да се подчинявам на чужди заповеди и да изпадам в идиотски положения. Сега се промених… и то благодарение на него. Когато пристигнахме в Лас Вегас, тук имаше само шестнайсет човека. Сред тях бяха Рони, Джени и оня нещастник, Хек Дроган. Флаг ни очакваше. Когато влязохме в града, Джени Енгстрьом падна на колене и целуна ботушите му. Обзалагам се, че никога не го е казвала в леглото. — Той подигравателно се усмихна. А сега иска да заминава. Е, не я обвинявам, и теб също. Но въпреки всичко тази работа не ми харесва.

— Оставаш ли?

— До самия край, Уитни. Моят или неговият. Това е мой дълг.

Не започна да му обяснява, че вярата му във Флаг е достатъчно силна, за да бъде сигурен, че бегълците ще бъдат разпънати на кръст. Имаше още едно обстоятелство. Тук той бе вторият след Флаг, а кой щеше да бъде в Бразилия? Уитни и Рони бяха по-умни от него. На него и на Ейс Хай щяха да предоставят черната работа, а това не бе по вкуса му. Едно време не възразяваше, но сега всичко се бе променило. А когато нещо се промени в главата ти, то обикновено е необратимо.