Стивън Кинг - Сблъсък

Летеше без никакво усилие, а земята под него се разстилаше като географска карта.

„Те идват… почти са стигнали до Юта…“ Летеше безшумно над света, превърнал се в гробище. Пустинята под него напомняше гробница, прорязана от междущатската магистрала. Продължи на изток, прелетя границата на щата, изоставяйки тялото си далеч зад себе си.

Сега пейзажът започна да се променя. Възвишения, странно изваяни колони от камък, плата. Магистралата минаваше направо през тях. Равнините на Бонвил Салт се простираха далеч на север, Скъл Вели — на запад. Той летеше. Отдалеч дочуваше воя на вятъра…

Един орел, кацнал на най-високия клон на стар, ударен от гръм бор някъде на юг от Ричфилд, усети нещо да прелетяна наблизо, нещо смъртоносно. Птицата разпери крила и безстрашно се насочи към него. Но бе, отблъсната от ужасяваше чувство на смъртен хлад. Зашеметен, орелът полетя към земята и малко преди да се удари в нея, успя да се съвземе. Окото на зловещия човек се стрелна на изток. Сега долу се виждаха шосе № 70 и запустелите къщи, обитавани от плъховете и котките, както и от елените, които вече бяха започнали да излизат от горите, след като заплахата от човека бе изчезнала. Градове с имена Фриймонт, Грийн Ривър, Сего, Томсън, Харли Доум. Сетне малки градове, също опустели. Гранд Джънкшън, Колорадо. Сетне… На изток от Гранд Джънкшън съзря лагерен огън.

Окото се спусна надолу.

Огънят догаряше. Около него спяха четирима души.

Значи бе истина.

Окото ги разгледа и разора, че действително враговете идваха. По причини, които не можеше да проумее. Надин не го беше излъгала .

Разнесе се гърлено ръмжене и Окото се обърна в друга посока. До лагерния огън стоеше куче. Очите му проблясваха като диаманти, а опашката му бе подвита. Не преставаше да ръмжи. Окото се взря в него, животното също го наблюдаваше безстрашно и му се зъбеше.

Един от спящите хора се надигна и промърмори:

— Коджак, ще млъкнеш ли, за Бога?

Кучето продължи да ръмжи с настръхнала козина. Събудилият се — Глен Бейтман — се огледа, неочаквано разтревожен и прошепна:

— Кой е тук, момче? Има ли някой? Коджак продължи да се зъби.

— Стю! — Глен разтърси човека до себе си.

Зловещият човек, който сега бе Окото, беше видял достатъчно. Полетя нагоре. Кучето силно залая, постепенно звукът отслабна, сетне напълно заглъхна.

Окото се носеше сред тишината и мрака. Незнайно след колко време зловещият човек закръжи над пустинята, гледайки надолу към самия себе си. Бавно се спусна, приближавайки тялото, сетне се сля с него. За миг изпита странно замайване. После Окото изчезна и сега съществуваха само очите на Флаг, взиращи се в студените звезди.

Те действително идваха.

Флаг се усмихна. Дали старицата ги беше посъветвала да отидат при него? Дали са я послушали, ако на смъртния си одър тя ги беше изпратила на гибел в този изпълнен с неизвестности път? Твърде е възможно.

Онова, което бе забравил, беше толкова изумително просто, че Флаг се вбеси заради пропуска си. Те също имаха проблеми, бяха уплашени… и в резултат правеха колосална грешка.

Възможно ли е да са ги прогонили от Боулдър?

Идеята му се нравеше, но накрая реши, че е абсурдна. Те идваха по своя воля. Идваха, водени от чувството си за справедливост, като група мисионери, отправили е към селище на канибали.

Прекрасно!

Край на съмненията на хората му. Трябваше само да набучи четирите глави на колове при фонтана на „Гранд Хотел“ и да накара всички хора във Вегас да се изредят покрай тях. Ще направи снимки, ще отпечата плакати и ще ги разпрати в Лос Анджелис и в Сан Франциско, в Спокейн и в Портланд.

Пет глави. Ще набучи на кол и главата на кучето.

— Добро куче — промърмори Флаг и се изсмя на глас за пръв път, откакто Надин го бе предизвикала да я блъсне от покрива.

— Добро куче — повтори той ухилено.

Тази нощ спа добре, а на сутринта изпрати постове по пътищата между Юта и Невада. Вече не търсеха един човек, а четирима. Трябва да ги заловят живи. На всяка цена.

О, да.

— Знаете ли — каза Глен Бейтман, загледан към града, обгърнат в утринна мъгла. — Чувал съм да казват „Ама че гадост“, но сега за пръв път разбирам какво означава това. — Погледна към безвкусните кренвирши пред себе си и се намръщи.

— Ами, това се яде — каза Ралф сериозно. — Да знаеш само с какво ни хранеха в армията…

Седяха около огъня, който Лари бе запалил преди около час и пиеха втората си чаша горещо кафе. Носеха топли дрехи и ръкавици. Небето бе облачно и мрачно. Коджак дремеше близо до огъня.