Стивън Кинг - Сблъсък

Глен се върна с Коджак.

— Хайде да ги размърдаме, приятелю.

Кучето замаха с опашка.

— Казва: „Лас Вегас или смърт“ — заяви Глен. — Така че да тръгваме.

Изкачиха се по насипа на шосе № 70 и отново поеха на път.

Късно следобед заваля студен дъжд. Лари вървеше пред другите, пъхнал ръце в джобовете си. Отначало се замисли за Харолд Лодър, чийто труп бяха открили преди два дни — сякаш по взаимно съгласие никой не говореше за него — но накрая мислите му се върнаха към непознатия, когото бе кръстил Човека вълк.

Бяха го открили западно от тунела Айзенхауер. Много коли бяха катастрофирали там и миризмата на смърт бе отвратителна. Полуизвърнал се, Човека вълк седеше зад волана на един остин и краката му стърчаха навън, сякаш се бе опитал да слезе. Носеше тесни джинси и копринена каубойска риза с пайети. Телата на няколко вълка се виждаха около колата. На гърдите на непознатия също лежеше мъртъв вълк и човекът стискаше врата на животното, което очевидно се бе опитало да го захапе за гърлото. По всичко личеше, че глутница вълци, слезли от планината, забелязали самотния човек и го нападнали. Човека вълк имаше пистолет и беше застрелял няколко от кръвожадните животни.

Колко ли време е изминало, преди гладът да го накара да напусне убежището на колата?

Лари нямаше представа и не искаше да знае. Но бе запомнил колко слаб бе онзи човек. Очевидно пътувал на запад, опитвайки се да се присъедини към тайнствения човек, но Лари не би пожелал такава ужасна съдба никому. Поговори за това със Стю, два дни след като излязоха от тунела, а трупът остана далеч зад тях.

— Защо глутница вълци ще се навърта толкова време тук, Стю?

— Не зная.

— Искам да кажа, ако са били гладни, нямаше ли да си намерят храна?

— Да, сигурно.

Загадката го измъчваше и той постоянно търсеше решението й, разбирайки, че никога няма да стигне до определено заключение. Който и да е бил Човека вълк, не му е липсвала смелост. Навярно е отворил вратата на колата, принуден от жаждата и глада. Един от вълците го е атакувал и е прегризал гърлото му. Но човекът успял да го удуши, въпреки че умирал. Бяха преминали тунела Айзенхауер вързани с въже един за друг и в ужасната тъмнина Лари си бе припомнил за преминаването на тунела Линкълн. Само че сега не го преследваше привидението на Рита Блекмор, ами лицето на Човека вълк, озъбен в предсмъртна гримаса, стиснал здраво врата на животното, което го бе убило. „Дали вълците не са били изпратени да го убият?“ От тази мисъл го побиха тръпки и се опита да я прогони и просто да върви, но това бе трудна работа.

Тази нощ лагеруваха отвъд Лома, близо до границата с Юта. Вечерята им се състоеше от храни, които бяха открили по пътя, и преварена вода. Следваха дословно инструкциите на майка Абигейл да не носят нищо.

— В Юта ще видим доста зор — отбеляза Ралф. — Предполагам, че там ще установим дали Бог ни закриля. Има една отсечка от пътя, дълга повече сто и шейсет километра, където няма град, нито дори бензиностанция със закусвалня. — Не изглеждаше особено обезпокоен от перспективата.

— Ами вода? — попита Стю. Ралф сви рамене.

— Нито пък вода. Лягам си.

Лари го последва. Глен запали лулата си. Стю имаше няколко цигари и реши да изпуши една. Дълго седяха мълчаливо, после младият мъж се обади:

— Далеч си от Ню Хемпшир, а, плешивко?

— И Тексас не е по-близо.

Стю се засмя.

— Не, не е.

— Предполагам, че Франи много ти липсва.

— Да, тревожа се за нея. Тревожа се за бебето. Най-вече, когато се мръкне.

Глен продължи да пуши.

— Нищо не можеш да промениш, Стю.

— Зная, но въпреки това се притеснявам.

— Сигурно. — Социологът се залови да чисти лулата си. — Нещо странно се случи миналата нощ. Цял ден днес си блъсках главата да разбера дали е сън или действителност.

— Но какво стана?

— Ами събудих се през нощта и чух, че Коджак ръмжи. Било е след полунощ, защото огънят бе догорял. Кучето продължаваше да ръмжи и цялото беше настръхнало. Извиках му да млъкне, но то не ми обърна внимание. Гледаше някъде встрани от мене. Помислих си, че са вълци. Откакто видях онзи човек, когото Лари нарече вълк…

— Да, гледката беше отвратителна.

— Но там нямаше никой, абсолютно съм сигурен. Коджак продължаваше да ръмжи и да се взира в празното пространство.

— Трябва да е подушил нещо.

— Да, но сега идва най-смахнатият епизод. След няколко минути започнах да се чувствам…, ами… адски странно. Усещах, сякаш нещо отвъд насипа ме наблюдава. Наблюдаваше всички ни. Имах чувството, че ако се загледам по-упорито, ще го видя. Но се страхувах да го сторя, защото предчувствах, че е Той, Рандал Флаг.