Стивън Кинг - Сблъсък

Събуди се около три и половина, малко схваната, но иначе се чувстваше отпочинала и свежа. Два часа и половина й трябваха, за да оскубе кокошките. Спираше да си почива, когато я заболяваха деформираните й от ревматизъм пръсти. Докато работеше, пееше химни: „Седем порти към града“ (Алилуя, Господи), „Вярвай и се подчинявай“ и любимия й „В градината“.

Когато свърши с кокошките, всичките й пръсти бяха получили страхотна „мигрена“. Дневната светлина бе придобила златист оттенък — сигурен предвестник на вечерния здрач. Наближаваше краят на юли и дните бяха започнали да намаляват.

Старата жена влезе отново в къщата да похапне. Хлябът бе изсъхнал, но не беше мухлясал Плесента никога не би посмяла да си покаже грозното зелено лице в кухнята на Ади Ричардсън. Бе намерила и полупразен буркан с фъстъчено масло. Изяде един сандвич, направи си друг, който пъхна в джоба на роклята си, в случай, че огладнееше по-късно.

Вече бе седем без двадесет. Тя излезе навън, вдигна чувала и слезе бавно по стълбите на верандата. Беше сложила оскубаните пера в друг чувал, ала някои от тях бяха политнали и сега се намираха върху живия плет, който вече съхнеше, понеже отдавна не бе поливан.

Абигейл въздъхна тежко и каза:

— Тръгвам, Господи. Към къщи. Ще вървя бавно. Не смятам, че ще успея да стигна преди полунощ, ала нали пише в Библията, че не трябва да се плашим нито от страховете на нощта, нито от страховете на деня. Така ще изпълня, доколкото е по силите ми, Твоята воля. Бди над мен, в името на Исус, амин.

Когато стигна до края на асфалтовия път, беше вече съвсем тъмно. Чуваше се песента на щурците и крякането на жабите от някое мочурище, вероятно от мястото за водопой на кравите в имота на Кал Гудел. Тази нощ щеше да има луна. Когато изгрееше, щеше да е голяма и кървавочервена.

Тя седна да си почине. Изяде половината от сандвича (какво ли не би дала за малко боровинково сладко, но Ади държеше бурканите си в мазето на къщата, а дотам стълбите бяха твърде много). Чувалът беше до нея. Пак я болеше цялото тяло и вече нямаше сили да продължи, макар че я очакваха още три километра път. Въпреки всичко се чувстваше въодушевена. Откога не бе оставала на открито нощем под звездния покров? Звездите блестяха все така ярко и ако имаше късмет, можеше да види падаща звезда и да си пожелае нещо. Топлата нощ, звездите, лятната луна, покровителка на влюбените, която показваше аленото си лице над хоризонта, й напомняха за нейната младост със странните превратности, с топлината и онази прекрасна уязвимост, когато се намираше на прага на тайнството. О, да и тя някога бе момиче. Някои хора дори не можеха да си го представят, така, както не можеха да си представят, че гигантската секвоя отначало е била тънка зелена фиданка. Ала навремето и тя бе момиче. Детският страх от тъмното вече се беше поуталожил, а страховете на възрастните, които се явяваха във всеобхватната тишина нощем, когато можеш да доловиш гласа на собствената си вечна душа, бяха още далеч. Именно в този кратък период нощта за нея бе една благоуханна загадка, когато, отправяйки взор към обсипаното със звезди небе и вдишвайки ароматния нощен въздух, се чувстваш толкова близо до сърцевината на вселената, до любовта и живота. Тогава ти се струва, че ще бъдеш вечно млад и…

Кръвта ти е в моите длани.

Откъм чувала с кокошките усети някакво раздвижване, което накара сърцето й да подскочи.

— Ей! — извика тя с изненадан, прегракнал старчески глас и придърпа рязко чувала към себе си. Забеляза, че отдолу е малко разкъсан.

До ушите й достигна приглушено ръмжене. Пред царевичната нива, до самия път лежеше готова за скок невестулка. Очичките й, вперени в старицата, отразяваха червеникавата лунна светлина. Към нея се присъедини още една невестулка. И още една. И още една.

Абигейл се обърна към другата страна на пътя и видя, че и там вече животинчетата се бяха строили в редица, присвили подлите си очички. Откъде се бяха събрали толкова много, зачуди се тя с все по-нарастващ страх. Веднъж, когато бе дете, я ухапа невестулка. Тя пъхна ръка под стълбите на Голямата къща, за да извади търкулналата се там червена топка, и усети как множество иглички се забиват в ръката й. Изпищя по-скоро от изненада от неочакваната настървеност и злоба на животното, които нарушаваха установения ред, отколкото от болката, която то й бе причинило. Когато издърпа ръката си, невестулката висеше на нея, стискаше я здраво със зъби, а гладката й кафява козина бе опръскана с кръвта на Абигейл. Извиваше тялото си бясно като змия. Абигейл пищеше и размахваше ръка, но не можеше да се откопчи, сякаш невестулката се беше сраснала с нея.