Стивън Кинг - Сблъсък

Да, имаше много роднини, които да я радват на стари години, и това все пак беше нещо. Сред тях имаше и такива като Линда и безотговорния търговски пътник, за когото се беше омъжила, които никога не идваха да я видят. Но имаше и други, като Моли и Джим, Дейвид и Кати, които се равняваха на един куп Линди и безотговорни търговски пътници, продаващи от врата на врата съдове за готвене без вода. Брат й Люк бе умрял последен на осемдесет и няколко години през 1949. И Самюъл, последният останал жив от синовете й, почина на петдесет и четири през 1974. Абигейл надживя всичките си деца и това не й се струваше редно, но явно Бог бе имал по-особени планове за нея.

През 1982, когато навърши сто, снимката й се появи във вестника на Омаха. Посети я един журналист от телевизията, който трябваше да направи репортаж за нея.

— На какво смятате, се дължи дълголетието ви? — бе я попитал младият човек и бе явно разочарован от краткия й, почти сопнат отговор:

— На Бог.

Искаха да им каже, че яде пчелен восък, че не се докосва до пържено свинско, че спи с вдигнати нависоко крака нощем. Ала тя не правеше нито едно от тези неща, защо тогава да ги лъже? Господ дарява и отнема живот, когато сам пожелае.

Кати и Дейвид й подариха телевизора, за да може да се види на новините. Дори получи писмо от президента Рейгън, който също не бе в първа младост, в което я поздравяваше за „напредналата й възраст“ и за факта, че бе гласувала единствено за републиканците, откакто бе получила правото да гласува. Е, за кого другиго да гласува? Рузвелт и хората от неговата партия бяха комунисти. Когато стана столетница, кметската управа на Хемингфорд Хоум я освободи от задължението да плаща данъци „за вечни времена“ поради същата тази „напреднала възраст“, за която я бе поздравил и президентът. Дори получи специален документ, удостоверяващ, че тя е най-възрастният човек в щата Небраска, като че ли това беше нещо, за което децата си мечтаеха да станат, като пораснат. Това с данъците бе добре, макар всичко останало да бе пълна глупост. Ако не бяха я освободили от тях, досега щеше да е загубила и малкото земя, която притежаваше. Повечето от земята и без това отдавна не бе нейна собственост. Имотите на семейството й и мощта на сдружението бяха достигнали своя апогей пак през онази вълшебна 1902 година и оттогава бяха в постоянен упадък. Бяха й останали само четири акра земя. Останалата бе продадена през годините или конфискувана за неплатени данъци… Собствените й синове бяха продали по-голямата част от земята — факт, който я караше да се срамува от тях. Миналата година бе получила писмо от някаква си нюйоркска организация, която се наричаше „Американско гериатрично общество“. В писмото се казваше, че тя бе шестият по ред най-възрастен човек в страната и третата по ред най-възрастна жена. Най-старият бил някакъв мъж от Санта Роса, Калифорния. Той бил на сто двадесет и две. Абигейл помоли Джим да сложи писмото в рамка и да го закачи на стената до писмото от президента. Джим бе изпълнил молбата й едва този февруари. Сега, като се замислеше, май точно тогава видя Моли и Джим за последен път.

Най-сетне стигна до фермата на Ричардсън. Вече беше почти накрая на силите си. Подпря се за миг на оградата близо до плевнята и погледна с копнеж към къщата. Вътре сигурно беше прохладно и приятно. Имаше чувството, че може да спи един век. Но преди да си легне, трябваше да свърши още нещо. Доста животни бяха умрели от болестта — коне, кучета, плъхове, и тя трябваше да се увери дали и пилетата не са сред тях. Голяма ирония на съдбата щеше да бъде, ако се окажеше, че е била толкова път напразно.

Затътри крака към кокошарника, долепен до плевнята, и спря, когато чу кудкудякане. Към него се присъедини и раздразненото кукуригане на петел.

— Значи всичко е наред — промърмори тя. — Това е добре.

Обърна се и видя човек, прострян до купчината с дърва.

Бе покрил лицето си с ръка. Това бе Бил Ричардсън, зетят на Ади. Лешоядите го бяха изкълвали жестоко.

— Горкият човек, горкичкият. Почивай в мир, Били Ричардсън.

Абигейл се отправи към хладната къща, която я зовеше. Струваше й се, че е на километри разстояние, макар всъщност да трябваше само да пресече двора. Не беше сигурна дали ще успее да се добере до нея, беше изтощена до краен предел.

— Божията воля ще се изпълни — каза тя и закуцука към къщата.

Слънцето грееше в прозореца на стаята за гости, където бе заспала, щом събу обувките си и се изтегна в леглото. Не разбираше защо слънцето свети така ярко, точно като Лари Ъндърууд, когато се събуди до каменната стена в Ню Хампшир.