Стивън Кинг - Сблъсък

Братята й Мика и Матю бяха на двора, а баща й седеше на терасата и разглеждаше каталог за доставка на стоки по пощата. Тримата се втурнаха към нея и за миг се стъписаха от гледката пред очите им. Абигейл, тогава само на дванадесет, търчеше по поляната, където скоро щяха да построят плевнята, а от ръката й висеше като шал кафява невестулка, която размахваше черните си лапи, търсейки опора. Кръвта бе опръскала роклята, обувките и краката на момичето.

Баща й пръв излезе от вцепенението си. Грабна една цепеница и изрева:

— Абигейл, спри, не мърдай!

Гласът му, на който се бе подчинявала безпрекословно още от бебе, проби плътната пелена от панически ужас, който я бе обхванал, и стигна до съзнанието й. Вероятно нищо друго не можеше да й подейства по този начин. Тя застана неподвижно. Цепеницата изсвистя във въздуха и се стовари с такава сила, че тя почувства разкъсваща болка чак до рамото си (тогава си бе помислила, че без съмнение ръката й е счупена), след което кафявото нещо, което бе предизвикало такова страдание и почуда — в онзи ужасен миг тя не можеше да отдели тези две чувства едно от друго — лежеше проснато на земята с мокра и сплъстена от кръвта на Аби козина. Тогава Мика скочи с двата крака върху животното. Чу се ужасно хрущене, както когато сдъвчеш твърд бонбон, така че ако невестулката не беше вече мъртва, това със сигурност щеше да я довърши. Абигейл не припадна, но зарида и закрещя истерично.

В този миг и Ричард, най-големият й брат. дотича при тях, блед и уплашен. С баща им си размениха сериозни, пълни с тревога погледи.

— Никога през живота си не съм виждал невестулка да постъпва така — каза Джон Фримантъл, като хвана ридаещата си дъщеря за раменете. — Благодаря на Бога, че майка ти не е тук, а тръгна по шосето с оня боб.

— Може да е била б… — опита се да каже Ричард, но баща му го прекъсна, преди да е успял да довърши.

— Затваряй си устата. — Гласът му бе едновременно студен, гневен и уплашен. И Ричард наистина млъкна затвори си устата така бързо и плътно, че чак Аби чу как зъбите му изтракаха. — Ела, да отидем до помпата, миличка Абигейл, и да ти измием ръката.

Едва година по-късно Люк й каза това, което баща й бе попречил на Ричард да изрече гласно. Невестулката трябва да е била болна от бяс, за да я захапе така. Ако това се беше оказало вярно, то Аби щеше да умре от най-ужасната смърт, известна на хората, като се изключи смъртта чрез изтезания. Слава Богу, невестулката не бе бясна. Раната на Аби зарасна бързо. Въпреки това от онзи ден насетне тя изпитваше неописуем страх от невестулките, така, както някои хора се страхуват от плъхове и паяци. Тях да беше тръшнала чумата, не кучетата! Ала не би и сега тя…

Кръвта ти е в моите ръце.

Една от тях се стрелна и откъсна парче от чувала.

— Къш! — изкрещя старата жена. Невестулката побягна, сякаш самодоволно ухилена, с висящото от устата й парче.

Той й ги бе изпратил — дяволският човек.

Обхвана я ужас. Вече бяха стотици — сиви, кафяви, черни. Бяха надушили кокошките. Държаха я като в капан, наредени от двете страни на черния път, и се бутаха една в друга, нетърпеливи да се доберат до храната, която бяха надушили.

„Трябва да им ги дам. Всичко е било напразно. Ако не им дам чувала, ще ме разкъсат на парчета. Всичко е било напразно.“

В мрака на своето съзнание тя виждаше съвсем ясно усмивката на дяволския човек, виждаше свитите му в юмруци ръце и кръвта, която капеше от тях.

Усети, че зверчетата пак задърпаха чувала.

Сега и тези от отсрещната страна на пътя се запромъкваха към нея, влачейки коремите си в праха. Жестоките им очички блестяха като пикели на лунната светлина

„Ала този, който вярва в мен, не ще се погуби… защото аз ще го бележа и никакво зло не ще го достигне… той е Мой“ — каза Господ.

Тя се изправи, изпълнена с ужас, но съзнаваща ясно какво трябва да направи.

— Махайте се! — извика. — Да, наистина нося кокошки, но те са на моите гости! Марш! Да ви няма!

Невестулките се отдръпнаха. В очичките им се появи тревога и страх. Изведнъж се разбягаха и изчезнаха яко дим. „Чудо“ — помисли си тя. Съзнанието й изпълниха думи на тържество и възхвала на Бога. В следващия миг й стана студено.

Някъде далеч на запад, от другата страна на Скалистите планини, които дори не се виждаха оттук, тя почувства, че я наблюдава едно око — искрящо око, което я гледаше и изучаваше внимателно. „Кой е там? Ти ли си, стара жено?“ — дочу тя съвсем ясно думите, сякаш бяха изречени на глас.