Стивън Кинг - Сблъсък

Шумът от мотора се засили и след минутка там, където свършваше пасището на Кал Кудел…

Ето го. Старият пикап се движеше бавно. Кабината бе пълна. Изглежда, там седяха четирима. Надалече тя виждаше добре въпреки своите сто и осем години. Отзад в каросерията имаше още трима, които стояха прави и гледаха пътя. Видя слабоват рус мъж, момиче с червена коса, а по средата… да, това беше той, момчето, което току-що бе разбрало какво значи да си мъж. С тъмна коса, издължено лице, високо чело. То я забеляза и размаха възторжено ръце. След миг и русият мъж размаха ръце. Червенокосото момиче само гледаше към нея. Майка Абигейл вдигна ръка и също им махна за поздрав.

— Благословен да си, Господи, че стигнаха при мене невредими — промълви тя прегракнало. Сълзите се стичаха по бузите й. — Благодаря ти, Господи.

С тракане, подскачайки по неравностите, пикапът зави и влезе в двора. Мъжът на волана носеше сламена шапка със затъкнато перо в синята велурена лента.

— Е-хооо! — извика той и махна с ръка. — Здравей, майко! Ник каза, че ще бъдеш тук и ето те! Ууурааа! — Мъжът натисна клаксона. До него седеше човек, наближаващ петдесетте, а до него жена на същата възраст и момиченце в червено гащеризонче от рипсено кадифе, което смучеше палеца си. То й помаха срамежливо с ръка.

Младият мъж с тъмната коса и превръзката на едното око — Ник — скочи от пикапа още преди да е спрял, и се отправи към нея. Здравото му око светеше от радост, макар че изражението му бе съвсем сериозно. Той спря до стълбите към терасата и огледа с почуда… двора, къщата, старото дърво с люлката от гума. И най-вече нея самата.

— Здравей, Ник. Радвам се да те видя. Бог да те благослови. Той се усмихна и от очите му потекоха сълзи. Качи се по стълбите и взе ръцете й в своите. Тя обърна набръчканата си буза към него и Ник я целуна нежно. Пикапът вече беше спрял и всички бяха слезли от него. Мъжът, който го караше, държеше на ръце малкото момиченце, на което левият крак беше в шина. То бе обгърнало с ръце загорелия от слънцето врат на мъжа. До него бе застанала по-възрастната жена, после червенокосото момиче и русото момче с брадата. „Не, не е момче — помисли си майка Абигейл, — той е бавноразвиващ се.“ Най-накрая стоеше другият мъж, който се бе возил в кабината. Той почистваше стъклата на очилата си с метални рамки.

Глухонемият я гледаше настоятелно и тя кимна, сетне промълви:

— Правилно си постъпил. Бог ви доведе при майка Абигейл и сега ще ви нахраня. Всички вие сте добре дошли тук! — обърна се към останалите, повишавайки глас. — Не можем да останем дълго, но преди да тръгнем пак на път, ще си починем, ще похапнем заедно, ще се поопознаем.

Момиченцето, чувствайки се на сигурно място в топлите обятия на мъжа, се осмели да я попита:

— Ти ли си най-старата жена на земята?

— Шшш, Джина! — скара й се по-възрастната непозната. А майка Абигейл сложи ръце на кръста си и се засмя.

— Може и да съм, дете, може и да съм.

Накара ги да постелят покривката на червени карета под ябълковото дърво и двете жени, Оливия и Джун, се заеха да подредят обяда като на пикник. Мъжете отидоха да наберат малко царевица. Бързо щеше да я свари и въпреки че вече беше изчерпала запасите си от масло, имаше достатъчно олио и сол.

Не разговаряха много по време на обяда. Чуваше се предимно мляскане, дъвчене и въздишки на удоволствие. Приятно й беше да ги гледа как се хранят, а и така получи пълно признание за труда си. Струваше си и целият път, който бе извървяла до фермата на Ричардсън, и схватката с невестулките. Не че гостите й бяха чак толкова гладни, но когато цял месец си се хранил само от консерви, ти се приисква прясна, специално приготвена храна. Тя самата изяде три парчета от пилето, един кочан царевица и хапна от пая с ягоди и ревен. Когато приключи, се чувстваше преситена като кърлеж, насмукал се до пръсване с кръв.

Когато се настаниха удобно и наляха кафето в чашите, шофьорът на пикапа, Ралф Брентер, приятен човек с открито лице, й каза:

— Страхотен обяд, госпожо. Не си спомням някога яденето да ми е идвало по на място от сега. Много сме ви задължени. Другите също й благодариха, а Ник кимна.

— Може ли да седна на коленете ти, бабо? — попита я момиченцето.

— Мисля, че ще си много тежка за нея, миличка — каза по-възрастната жена, Оливия Уокър.

— Няма такава опасност. Денят, в който не мога да взема дете на ръце, ще е денят, в който ще ме положат в ковчега ми. Ели при мен, Джина.

Ралф сложи момиченцето в скута на старата жена.