Стивън Кинг - Сблъсък

— Предполагам, че си носите спални чували — каза тя.

— О, да. Ще се справим. Хайде, Том, ела — отговори Ралф и се изправи.

— Може ли да поостанете при мене с Ник? — помоли го Абигейл.

Ник седеше до масата срещу старицата, която се люлееше на своя стол. Може да си мислиш, че ако човек е глухоням, той някак ще се изгуби в стая, пълна с хора, че просто ще престанат да го забелязват. Ала в Ник имаше нещо, което правеше това невъзможно. Седеше абсолютно неподвижно и следеше отблизо разговора между останалите. Лицето му бе открито и интелигентно, но носеше отпечатъка на твърде много грижи. На няколко пъти, докато разговаряха, Абигейл забеляза, че другите го поглеждат, сякаш за да получат потвърждение от него за това, което казваха. Присъствието му беше твърде осезаемо. Забеляза, че на няколко пъти той с тревога поглеждаше през прозореца навън, в мрака.

— Ще ми свалиш ли матрака? — попита тихичко Джун.

— С Ник ще ти го донесем — отвърна Ралф.

— Не искам да спя сам в онази барака — измънка Том. — Бога ми, не!

— Ще дойда с теб, приятелю — успокои го Дик. — Ще запалим лампата с батериите и ще си легнем. Благодаря още веднъж, госпожо. Не мога да изразя с думи колко хубаво беше всичко.

Другите също й изказаха благодарностите си. Ник и Ралф отидоха да донесат матрака, който се оказа в добро състояние. Том и Дик излязоха навън. Скоро старицата видя светлина от лампа в бараката. Не след дълго Ник, Ралф и тя останаха сами в кухнята.

— Може ли да пуша? — попита Ралф.

— Може, стига да не тръскаш пепелта на пода. В долапа точно зад теб има пепелник.

Ралф стана и го взе, а Аби продължи да изучава Ник. Беше облечен в зелена дочена риза, сини дънки и избелял ловен елек. Старицата имаше чувството, че отдавна го познава или че й е било предопределено да го опознае и да се сближи с него. Като го гледаше, усети душата си пълна, изпита тиха радост от това чувство на истинско познание. Изпълняваха предопределеното им от съдбата. В началото на живота й важната фигура бе баща й. Джон Фримантъл, висок, чернокож и горд, а в края на живота й решаваща бе срещата й с този мъж — бял, млад, глухоням, с интелигентен, изразителен поглед в единственото си зрящо око.

Погледна през прозореца и видя как светлинката на лампата, която работеше с батерии, напусна бараката и освети малка част от двора. Зачуди се дали в бараката още мирише на крава. Не бе влизала в нея сигурно от три години Нямаше защо. Последната й крава, Дейзи, бе продадена през 1975 година, ала дори и в 1987 там още миришеше здравата. И сигурно още вонеше. Това едва ли имаше някакво значение. Имаше далеч по-лоши миризми на този свят.

— Госпожо?

Тя се обърна. Ралф беше седнал до Ник, държеше лист в ръка и се опитваше да го разчете на слабата светлина на газената лампа. Глухонемият държеше на скута си бележник и молив. Продължаваше да я гледа изпитателно.

— Ник казва… — Ралф се прокашля, явно притеснен от това, което трябваше да прочете.

— Да?

— Пише, че му е трудно да ви разбира, защото…

— Мисля, че знам защо. Няма страшно.

Абигейл стана и дотътри крака до скрина. Във второто чекмедже имаше пластмасов буркан и в него, в някаква мътна течност, изплуваха изкуствени челюсти.

Тя ги извади от буркана и ги изми с вода.

— Боже мили, каква мъка — промълви срамежливо и ги пъхна в устата си. — Трябва да говоря с вас. Явно вие сте водачите на групата и се налага да обсъдим някои неща.

— Ами аз едва ли съм — рече Ралф. — Преди си бях просто обикновен работник във фабрика и вършех сезонна полска работа. Имал съм много повече мазоли, отколкото идеи през живота си. Виж, Ник е друга работа. Може да се каже, че той ръководи нещата.

— Така ли е? — обърна се старицата към младия мъж. Той написа краткия отговор на листа, а Ралф прочете написаното на глас и продължи да чете през целия им разговор.

„Да, моя беше идеята да дойдем тук. Ала не бих могъл да кажа дали аз съм главният.“

— Срещнахме Джун и Оливия на около сто и четиридесет километра южно оттук — каза Ралф. — Оня ден, нали, Ник?

Младият мъж кимна.

— Тогава вече пътувахме насам, към тебе, майко. Жените също бяха тръгнали на север. Както и Дик. Така се събрахме.

— Срещнахте ли и други хора? — попита ги Абигейл.

„Не — написа Ник. — Но имам чувството, а и Ралф смята, че има други хора, които се крият и ни следят. Предполагам се страхуват от нас. Още не са се съвзели от шока, който всички преживяхме.“

Тя кимна.

„Дик каза, че в деня преди да ни срещне, чул бръмчене на мотор някъде на юг. Значи трябва да има и други живи хора. Мисля, че се плашат, като видят такава голяма група.“