Стивън Кинг - Сблъсък

— Защо дойдохте при мен? — Очите на старицата, обрамчени със ситни бръчици, го погледнаха изпитателно.

Ник написа отговора си: „Сънувах те. Дик Елис каза, че също те е сънувал веднъж. А и момиченцето, Джина, те наричаше «бабо» още преди да дойдем тук. Тя описа къщата и двора ти. И люлката.“

— Бог да благослови детето — каза разсеяно майка Абигейл. После се обърна към Ралф. — А ти?

— Веднъж или два пъти — отвърна той и облиза устни. — Повечето сънувах… онзи, другия.

— Кой?

Ник написа нещо на листа и го огради. Подаде листа направо на нея. Старицата не виждаше добре отблизо без очила или без лупата, която си бе купила миналата година в Хемингфорд Сентър, но това успя да го прочете и без тях. Беше написано с големи букви, както надписа от Бог върху двореца на Валазар. Втресе я само като видя оградените думи на листа. Пред очите й се явиха невестулките, които пълзяха по корем по пътя към нея и захапваха чувала с острите си като игли зъби. Представи си и червеното око, което се отвори в тъмнината и се заоглежда, затърси, но не само нея, старицата, а цялата група мъже, жени… и едно момиченце.

Двете оградени думи бяха: „дяволският човек“.

— Казано ми беше — подхвана Абигейл, сгъвайки и разгъвайки листчето, без да обръща внимание на ужасните ревматични болки в ставите си, — че трябва да тръгнем на запад. Господ ми се яви в съня ми. Не ми се искаше да се вслушвам в напътствията му. Стара жена съм и единственото ми желание е да умра тук, на това парченце земя. То принадлежи на моето семейство от сто и двадесет години. Ала не ми било писано, както на Мойсей не му било писано да стигне до Ханаан с народа на Израел.

Тя замлъкна за миг. Двамата мъже я гледаха сериозно, а навън дъждът продължаваше да вали, бавно, неспирно. Гръмотевици вече нямаше. „Боже — помисли си Абигейл, — тия протези ме убиват. Иска ми се да ги извадя и да си легна.“

— Цели две години преди епидемията започнаха да ми се явяват тези сънища. Винаги съм сънувала и понякога сънищата ми се сбъдваха. Пророчествата са Божи дар и всеки от нас притежава по малко от него. Моята баба го наричаше „светилника на Бога“, а понякога само „светлината“. В сънищата си вървях на запад. В началото хората, които бяха с мен, се брояха на пръсти. Но после ставаха все повече и повече. На запад, все на запад, докато пред мене се изпречиха Скалистите планини. Вече бяхме станали цял керван хора, двеста и повече души. Появяваха се знаци… не, не Божи знаци, а пътни, и на всички пишеше: „БОУЛДЪР, КОЛОРАДО, 974 КИЛОМЕТРА“ или „ТОЗИ ПЪТ ВОДИ КЪМ БОУЛДЪР“.

Абигейл спря малко да си поеме дъх и после продължи.

— Тези сънища ме плашеха. С никого не съм ги споделяла, толкова ме плашеха. Дори си казвах, че това са само сънища. Каква глупава стара жена съм. Опитвах се да избягам от Бог като Йоан. Ама нали видяхте, че голямата риба все пак ни погълна! И щом Бог ме съветва: „Трябва да им кажеш“, ще го направя. Все имах чувството, че някой ще дойде при мен, някой особен човек и така ще знам, че времето да тръгна на път е дошло.

Тя впери поглед в Ник, който седеше до масата и я гледаше със сериозно изражение в зрящото си око през дима от цигарата на Ралф Брентнер.

— Разбрах го, щом те видях, Ник. Този човек си ти. Господ е белязал сърцето ти. Белязал е и други и те също пътуват насам, слава Богу. Сънувам и него. Как дори и в този момент продължава да ни търси и Господ да ми прости за лошавината, но в душата си го проклинам. — Тя се разплака и стана да си наплиска лицето с вода. Сълзите й бяха израз на слабост и умора от живота; признак на човешкото в нея.

Когато се върна на масата, Ник пак пишеше. Откъсна листчето и го подаде на Ралф.

— Не знам нищо, за Бога, но ми е известно, че тук действа някаква сила. Всички ние бяхме тръгнали на север. Като че ли от тебе очаквахме отговора. Сънува ли някой друг от нас? Дик? Джун или Оливия? Момиченцето?

— Не, от тях не съм сънувала никого. Сънувах човек, който говори малко. Бременна жена. Един мъж на твоята възраст, който си има китара. И тебе, Ник.

— И смяташ, че е правилно да тръгнем за Боулдър?

— Това ни е писано да направим — отвърна майка Абигейл. Ник за момент подраска по листа и после написа: „Какво знаеш за дяволския човек? Знаеш ли кой е той?“

— Знам какво представлява, но не знам точно кой е. Той е въплъщение на злото, което все още съществува на земята. Останалите хора имат по малко зло в себе си. Крадците, сексманиаците, хората на насилието. Но той ще ги призове. Вече го прави. И те се събират около него много по-бързо от нас. Преди да се реши да действа, предполагам, че още много ще се присъединят към него. Не само лошите, ами и слабите… и самотните… и тези, които Бог е оставил без сърца.