Стивън Кинг - Сблъсък

Старицата вдигна поглед към Ник и кимна бавно. Предаде листчето на Джун Брънкмейер, която го прочете и после го подаде на Оливия.

— Да, и аз мисля така — каза Абигейл. — И на мен също не ми се иска, но така ще е най-добре. Какво те накара да вземеш това решение?

Ник сви рамене почти ядосано и я посочи с пръст.

— Така да бъде — каза Абигейл. — Осланям се на вярата си в Бога.

„Де и аз да можех“ — помисли си Ник.

На следващата сутрин, 26 юли, след кратко обсъждане, Дик и Ралф се отправиха за Колъмбъс с пикапа.

— Не ми се иска да го сменям с друга кола, но щом казваш, Ник, ще го направя.

„Върнете се колкото може по-скоро“ — написа Ник.

Ралф се изсмя и огледа двора. Джун и Оливия перяха дрехи в голямо корито, като ги търкаха върху стара дъска за пране. Том тичаше из царевицата и плашеше гарваните — едно занимание, което явно страшно го забавляваше. Джина си играеше с неговите колички. Старицата дремеше и похъркваше, седнала в люлеещия се стол.

— Много си се разбързал да си пъхнеш главата в торбата, Ники.

„А каква друга алтернатива имаме?“ — написа в отговор глухонемият.

— Вярно е. Няма смисъл само да се мотаем. Кара те да се чувстваш съвсем безполезен. Ако не гледа с надежда към бъдещето, човек никога не се чувства добре, не си ли забелязал?

Младият мъж кимна.

— О’кей. — Ралф го потупа по рамото и се обърна. — Дик, готов ли си?

Том Кълън дотича при тях. По русата му коса и по дрехите му беше полепнала царевична коса.

— И аз! Том Кълън иска също да се вози! Бога ми, да!

— Хайде, качвай се — отвърна Ралф. — Ама целият си изцапан. И още ли не си хванал някой гарван? Дай да те изтупам.

Глупаво усмихнат, Том се остави да го изчистят. Ник си помисли, че последните две седмици трябва да са били най-щастливите в живота на слабоумния. Беше с хора, които го приемаха такъв, какъвто е, и дори искаха да са с него. И как не? Можеше и да е слабоумен, ала все пак беше относителна рядкост в този нов свят — живо човешко същество.

— Доскоро, Ники — извика Ралф и седна зад волана.

— Доскоро, Ники — повтори Том Кълън като ехо.

Той ги проследи с поглед, докато пикапът се изгуби. После влезе в бараката, намери стара щайга и кутия с боя. Откърти една дъска от щайгата и я закова на дълъг прът. После ги занесе на двора, потопи четката в боята и с голямо старание написа нещо върху дъската. Джина следеше внимателно действията му, сетне попита:

— Какво пише?

— „Отиваме в Боулдър, Колорадо. Ще се движим по второкласни пътища, за да избягваме задръстванията. Слушайте радио на обхват 14.“ — прочете Оливия.

— Какво означава това? — попита Джун, която се бе приближила до тях. Тя взе Джина на ръце и двете наблюдаваха Ник, който заби пръта точно на черния път пред двора на майка Абигейл. Зарови го доста надълбоко. Единствено силен вятър можеше да го събори. Естествено и тук можеше да се разрази буря. Сети се за торнадото, което насмалко щеше да ги убие с Том, и за ужаса, който бяха изживели в подземието.

Ник написа нова бележка и я подаде на Джун. „Дик и Ралф да потърсят в Колъмбъс радио с двустранна връзка. Някой от нас ще трябва през цялото време да следи обхват 14.“

— О, чудесна идея! — възкликна Оливия.

Той почука с пръст челото си със сериозно изражение, после се усмихна.

Двете жени отидоха да проснат изпраните дрехи. Джина се върна при количките, като подскачаше на един крак. Ник се качи по стълбите на покритата веранда и седна до заспалата старица. Загледа се в царевичното поле и се замисли какво ли ще се случи с тях.

„Щом казваш, Ник, добре, ще го направя.“

Бяха го превърнали в свой водач. Не можеше да проумее защо. Един глухоням не може да ти издаде заповед дори. Беше направо като тъп виц. Дик трябваше да ги ръководи. А неговото място беше третото отляво, на оръженосеца, на когото не се полагаха никакви реплики. Ала когато срещна Ралф Брентнер, който пътуваше безцелно с пикапа си, се започна всичко. Щом някой кажеше нещо, поглеждаше към Ник, сякаш за потвърждение и подкрепа. Беше започнал да изпитва дори носталгия за онези дни, когато напусна Шойо, преди да стигне до Мей и да поеме върху себе си цялата отговорност за Том и другите. Лесно се забравяха самотата, която бе изпитал тогава, и постоянният страх, че ужасните кошмари, които сънуваше, може би доказваха, че губи разсъдъка си. Лесно му беше, когато трябваше да се грижи само за себе си; оръженосецът, третият отляво, актьорът с малка, второстепенна роля в тази ужасна драма.