Стивън Кинг - Сблъсък

— И така, кога тръгваме? — попита Ралф.

Ник написа на листа: „Щом се нахраним. Изпробва ли радиото?“

— Да. През цялото време търсех по честотната скала. Ужасно пращи. Все пак ми се стори, че долових нещо. Съвсем отдалече. Може и да не са били гласове. Но ще ти кажа истината, Ники, не отдавам на това много голямо значение. Както и на ония сънища.

Настъпи мълчание.

— Е, ще отида да сготвя нещо — наруши тишината Оливия. — Предполагам никой не възразява да яде свинско два дни поред.

Никой нямаше нищо против. В един часа целият им багаж, наред с китарата и стола на Абигейл, бе натоварен и те потеглиха. Камионът с крана вървеше отпред, за да разчиства пътя. Абигейл седна в кабината му. Отправиха се на запад по шосе № 30. Тя не се разплака. Сложи бастуна между коленете си. Беше приключила със сълзите. Бог й бе възложил задача за изпълнение и тя щеше да изпълни волята Му. Да, Божията воля щеше да се изпълни, но тя отново видя червеното око, което се взираше в нощта. И страхът я връхлетя.

Беше късно вечерта на 27 юли. Бяха си построили лагер до повалената от летните бури неонова табела, от която се разбираше, че се намират на територията на панаира „Кънкъл“. Самият град Кънкъл, щат Охайо, се намираше на юг от тях. Пожар бе опустошил по-голямата част от него. Стю предположи, че е бил последица от паднала гръмотевица. Харолд естествено оспори неговото предположение. Ако Стю Редман кажеше, че автомобилите на противопожарната охрана са червени, Харолд Лодър щеше моментално да го обори с цифри и факти и да докаже, че тези дни повечето бяха зелени.

Тя въздъхна и се обърна на една страна. Не можеше да заспи. Страхуваше се от сънищата си.

Вляво от нея, в редица, бяха подпрени мотоциклетите на стойките си. Хромираните им части блестяха на лунната светлина. Като че ли някоя банда от рода на „Ангелите от ада“ нощуваше тук. Не че те биха карали толкова кротки мотоциклети като тези хонди и ямахи. Те караха „зверове“. Тази дума вероятно я бе запомнила от старите американски телевизионни епоси, посветени на моторите. „Дивите ангели“, „Ангелите на дявола“, „Ангелите от ада“. Когато беше в гимназията, се перчеха много ресторанти, където можеше да влезеш с мотоциклета си, а на фасадите им имаше огромни плакати на мотоциклети. Например ресторантът на Уелс, на Санфорд, „Саут Портланд Туин“, плащаш и си хапваш. Сега обаче те не съществуваха, нито един от тези ресторанти, да не говорим за „Ангелите на ада“ и за старите американски киноепоси.

„Да не пропуснеш да отбележиш този факт в дневника си, Франи“ — каза си тя и се обърна на другата страна. Но не тази вечер. Тази вечер искаше да се наспи, със или без кошмари.

На двадесет стъпки от нея лежаха останалите в спалните си чували, като „Ангелите от ада“ след някой бирен купон, като във филма, където всички си намираха партньор за едно хубаво чукане, с изключение на Питър Фонда и Нанси Синатра. Харолд, Стю, Глен Бейтман, Марк Брадок, Перион Маккарти. „Вземи си приспивателно и се наспи…“

Всички бяха взели по половин таблетка веронал. Идеята беше на Стю. Кошмарите ги измъчваха постоянно, всички се бяха изнервили и често се караха. Преди да сподели с останалите идеята си, Стю беше извикал Харолд да я обсъди с него насаме. Това беше начин хем да го поласкаеш, хем наистина да разбереш какво мисли, защото Харолд разбираше от доста неща. Което, разбира се, беше хубаво, от една страна, ала от друга, бе доста страшничко, все едно с тях пътуваше някакъв петоразряден бог, всезнаещ и всеможещ, но толкова емоционално нестабилен, че можеше всеки миг да откачи. Харолд си взе още един пистолет в Олбани, където срещнаха Марк и Перион. Носеше двата пищова ниско на бедрата си като Джони Ринго. Тя изпитваше искрено съчувствие към него, ала напоследък бе започнал да я плаши. Страхуваше се, че някоя нощ той съвсем ще полудее и ще започне да стреля напосоки с пистолетите си. Често си спомняше деня, когато го завари да коси тревата в задния двор на родната си къща по бански, с обляно в сълзи лице, без да прикрива чувствата си.

Представяше си как Стю му е казал много тихо, заговорнически: „Харолд, тези сънища се превръщат в истински проблем. Хрумна ми една идея, но не знам точно как да я осъществя: едно слабо успокоително, но не трябва да превишаваме дозата. Ако им дадем повече, ще заспят дълбоко и няма да се събудят, ако възникне някакъв проблем. Ти какво предлагаш?“

Харолд предложи всеки да изпие по таблетка веронал, който можеше да се намери във всяка аптека, и ако хапчето прогонеше сънищата, то на следващата вечер щяха да вземат по три-четвърти таблетка и ако пак имаше ефект, щяха да намалят дозата до половин таблетка. Стю обсъди въпроса насаме и с Глен, който бе на същото мнение, и експериментът беше пуснат в ход. При доза четвърт таблетка те пак започнаха да сънуват кошмари. Оказа се, че най-ефикасно действие има половин таблетка.